Разказ на един мой бизнес партньор.
Неговата жена има приятелка, с която всичко си споделя. Приятелката и се занимава със сериозен издателски бизнес, моя партньор със строителен. Веднъж двете приятелки се събират да пийнат шампанско и провеждат душевен разговор на тема кой как е започнал своя бизнес в началото на 90-те години.
Жената на моя партньор разказала как те отглеждали на селото си божури и ги продавали след това на пазара, търгували и с момина сълза, книги и така събрали сума за първата си партида тухли.
А вече доста опиянената от шампанското приятелка и разказала следната история:
Беше 93 година. Аз тъкмо завърших университета, специалност полиграфист, красиво момиче, и където и да кандидатствам – навсякъде шефовете се опитват да ми бръкнат под полата. Бях строго възпитана, макар че израснах без баща. Вкъщи майка беше болна, и няма никакви пари, даже няма какво да продам. Един прекрасен ден събрах всички пари, които ми бяха останали и реших просто да се разходя из центъра на града, да помисля на чист въздух как да живея по нататък. Разходих се по централната улица, и реших да почна работа в една от типографиите, където вече ходих да кандидатствам и шефа ми правеше неприлични намеци – по добре там отколкото проститутка. Като за последно реших да пийна едно малко в близкия бар – един вид да отбележа края на «достойния живот». Влязох в бара, седнах на барплота, поръчах си едно малко, към мен веднага почнаха да прииждат мъже да ми се лепят, а в очите ми – такава тъга и мъка, че като се доближат до мен и веднага сами си тръгват. Даже няма нужда да ги разкарвам. И в този момент в бара влиза един мъж. На около 30 години, скъпо облечен, зад него два бодигарда, седна тихо на барплота недалеч от мен, поръча си пиене и си седи. По едно време някак си двамата едновременно погледнахме един към друг, и видях в неговите очи същата мъка и тъга като в моята душа. Той мълчаливо се премести до мен. Поръча си още едно питие. Помълчахме, погледнахме се още веднъж и в този момент и на двамата ни избиха емоциите. Аз му разказах за своя живот, как всичко при мен е лошо и тъжно, а той за своя живот. Каза, че се казва Сергей. Че е израснал в дом за деца сираци, не е виждал баща, майка, любов от близки, воювал в Афганистан, върнал се, а тук навсякъде хаос. И затова му се налага да се занимава с такива работи, че даже да мислиш за това е противно, а не само да разказваш. А сега съвсем е притиснат от всички страни, незнае какво ще му донесе утрешния ден. Предложи да ме докара до вкъщи. Аз се съгласих. Изпрати ме до апартамента. Вече затварях вратата когато изведнъж незнам какво ми стана – придърпах го към себе си и го целунах…. Е нататък, сама разбираш. На сутринта се събуждам – беше събота, спах дълго, до мен няма никого, до леглото гледам се въргаля възглавницата, надигам я, а под нея мъжки часовник лежи. Аз веднага станах, в банята, в коридора, на кухнята – няма никой, няма бележка, няма нищо. Нахраних мама, седнах и се замислих. На душата ми е тежко и противно – никога не съм предполагала, че ще мога ей така от първа среща и опа… А после си мисля – аз съм си истинска проститутка, а с този часовник той ми е платил!
Заплаках. А после си мисля – не, може просто да го е забравил. Все пак беше под възглавницата. Погледнах часовника – не мисля, часовника явно е скъп, тежък, че и с камъни, не го е забравил, заплатил ти е уличнице! После пак си помислих, че го е забравил – все пак случва се, когато не нощуваш вкъщи.
Реших да пусна телевизора, поне малко да се разсея от тези мисли, а там дават новини. И по средата на емисията - извънреден репортаж. Току що някакъв големец е бил застрелян в своя автомобил. И показват снимка. Аз започвам да се свличам от стола, не ми достига въздух – ТОЙ! И името съвпада.
Е, поплаках, и реших да върна часовника на неговите роднини. Все пак спомен. Обаче веднага се сетих, че той е израснал в дом за сираци и няма семейство. След един ден при мен дойде следовател, зададе ми няколко въпроса, аз му отговорих честно, повече не се обади. След още един ден дойдоха някакви борчета. Те малко повече ме разпитваха, но за часовника нищо не казаха и повече не се появиха.
След време когато всичко това отмина отидох при една позната, която работеше в магазин за часовници, показах и го, а тя го показа на собственика на магазина, а той явно мъж с опит, каза, че такива часовници в Русия има само няколко бройки и струват колкото един апартамент в центъра. С две думи купи той часовника от мен. После се оказа, че часовника всъщност е много по-скъп, но даже с това което аз получих за него успях да си купя типографско оборудване и да наема помещение. Ето така започна всичко.
Но всеки път като си пийна малко се замислям, проститутка ли съм или наистина го забрави…
Превод от руски: Banshee
