Казвам се Алекс и съм на 20 години. Ще Ви разкажа една случка със дядо ми, когато бях на 11 години.
Беше се свечерило и както всяка вечер дядо, ми разказваше приказка.
- Къде е Вярата? - попитах аз след края на приказката.
- Утре ще ти кажа, а сега заспивай.
Легнах си много развълнуван, дори и щастлив и заспах неусетно.
Дядо ме събуди много рано, спомням си, че слънцето беше почнало да се показва.
- Готов ли си? -попита ме той , след като се наядохме в кухнята.
-Да - отговорих аз ентусиазирано.
Отидохме в градината и дядо ми даде една лопатка, която беше направил специално за мен.
- Вярата е точно там. - каза той и посочи градината. - За да я намериш, трябва да слушаш земята под краката си. Ако ти се причуе нещо да знаеш там се крие Вярата.
Стоях по средата на градината и щом чуех нещо почвах да копая с лопатата. Тъкмо да направя една дупка и Вярата се мести на другия край на градината. Отивам на другия край и тъкмо съм изкопал друга дупка и тя пак се е преместила.
Цял ден обикалях и правих дупки из цялата градина, а дядо ми стоеше и ме наблюдаваше.
- Дядо изморих се. Не мога да я намеря тази Вяра. - крещях аз от единия край на градината.
- Там някъде е, продължавай. - отвърна ми той от своя страна, крещейки.
Вечерта настъпи, а аз си легнах разочарован.
Дядо дойде при мен и ми разказа приказка за Надеждата.
- А, къде е Надеждата, дядо?- попитах го аз.
- Утре ще видиш, къде е. - отвърна ми той.
Искам преди да продължа, само да отбележа, че бях много любопитно дете. Когато научих , че на стоножките им се вика така, защото имат сто крачета, си събирах 3-4 стоножки и им броях крачетата. Когато не излизаха, махах на някоя стоножка крачетата и ги слагах на друга. Тогава нне осъзнавах, че съм ги убивал, просто си мислих, че спят дълбоко, но това е друга история.
На следващата сутрин, дядо ми ме събуди , хапнахме и пак отидохме в градината.
- Виждаш ли онези бодили? - попита ме той.
- Да. - отвърнах аз.
- Под тях се крие надеждата, но внимавай, защото се крие много добре.
Тръгнах да махам всички бодили в градината. Махах и от време на време крещях, защото ми се забиваше някой бодил в ръцете.
- Няма я! - изкрещях аз , отново изморен, след часове търсене.
- Там е! - отвърна дядо. - Аз не един път съм я държал в ръцете си.
Ставаше тъмно, а аз още я търсих и махах бодилите. Дядо ми ме извика за вечеря и аз отново разочарован, отидох да ям.
Вечерта дядо ми разказа приказка за Любовта.
- Къде е тя?- учудих се аз.
- Утре ще ти кажа. - отвърна ми той, а сега заспивай, защото много се измори.
На сутринта дядо ме събуди и ме заведе в кухнята да хапнем, както всяка сутрин. Мама беше направила баница и беше сипала някакъв сок в чашата ми.
- Сега, когато майка ти влезе бутни чашата силно. - каза ми дядо с усмивка.
Почаках мама да простре прането и когато влезе във кухнята бутнах чашата от масата и тя се счупи на пода. Майка ми се скара много лошо, тази чаша била, от първите чаши, които си купили дядо и баба. Дядо явно е забравил да ми каже, че тази е била последната останала. Мама тръгна да обира стъклата и през това време продължаваше да ми се кара. Аз се разплаках, защото, никога не ми се беше карала толкова лошо, дори и след други бели направени след години.
Наскоро отидох на село при дядо и баба. Дядо като ме видя много се зарадва и ме извика при него.
- Вече си пораснал и сега е време да ти кажа, всичко когато беше малък.
Останах учуден от тези думи и щастлив. През годините много пъти го питах, защо ме е карал да правя тези неща, а той отговаряше: "Ще ти кажа, когато пораснеш достатъчно.''
- Спомняш ли си, когато те карах да копаеш градината, като малък, за да търсиш Вярата?
- Да. - казах аз.
- Когато те карах, да скубеш бодилите за да търсиш Надеждата? - попита ме той.
- Да. - отвърнах отново аз.
- Сещаш ли се, когато те накарах да счупиш последната чаша , която беше останала на мен и на баба ти? След това, когато майка ти се скара много лошо.
- Да, това каране, няма да го забравя.
- Когато те накарах да слушаш и да копаеш градината, където чуеше Вярата, исках да те науча да вярваш във себе си, въпреки всичко.
Когато те накарах да скубеш тръните за да търсиш Надеждата, исках да те науча, никога да не се отказваш, дори и да виждаш, че няма смисъл в даден момент. Когато те накарах да счупиш чашата, исках да ти покажа, че майка ти въпреки всичко, ще продължава да те обича.
Вярата, Надеждата и Любовта са в самите нас. Те не са в почвата, в тръните или в направените от нас глупости, те са в Сърцата ни.
Много често, Ние , хората търсим нещата на грешното място. Трябва да се научим по-често да търсим нещата вътре във Сърцата и Душите ни, защото там им е мястото.
След няколко месеца дядо почина, но той толкова години ми преподаваше един единствен урок, който НИКОГА няма да забравя.
Автор: Александър Глог