
автор: Боб Моуд
" Големият въпрос е, дали си способен да кажеш едно сърдечно „да" на твоето приключение."
Никой не дава повече доказателства, че успехът е пътешествие, а не последна спирка, от многобройните „зелени" и растящи „човешки кълнове", които не позволяват възрастта да бъде спирачка за осъществяване на мечтите им. Флорънс Брукс се присъедини към Корпуса на мира, когато беше на шестдесет и четири години. Гладис Клаписън живееше в общата спалня на Университета в Айова, работейки върху докторската си дисертация по история на осемдесет и двегодишна възраст. Освен това, Ед Стит на осемдесет и седем години работеше по програмата за получаване на степен от общинския колеж в Ню Джърси. Ед казваше, че това го предпазва да се разболее от „болестта на старците" и поддържа мозъка му жив.
През изминалите години, обаче, никой не е вълнувал въображението ми повече от Уолт Джоунс от Такома, Вашингтон. Уолт надживя третата си съпруга, за която беше женен в продължение на петдесет и две години. Когато тя почина, някой каза на Уолт, че вероятно е много тежко да загубиш толкова дългогодишен приятел. Отговорът му беше:
— Е, така е, разбира се, но пък това може да е за добро.
— Но защо?
— Не искам да говоря лошо за нея или да кажа нещо, което ще очерни чудесния и характер, но за мен тя постепенно започна да изчезва през последните десет години.
Когато го помолиха да обясни, той продължи:
— Тя никога нищо не искаше да прави, започна да става скучна и старомодна. Преди десет години, когато бях на деветдесет и четири, казах на жена ми, че никога не сме виждали нищо друго, освен красивото западно крайбрежие на Тихия океан. Тя ме запита какво съм си наумил, и аз й казах, че мисля да купя каравана и така, може би, ще успеем да посетим останалите четиридесет и осем съседни щата.
— Какво ще кажеш за това? — попитах я аз.
А тя отвърна:
— Мисля, че си се побъркал, Уолт.
— Защо приказваш така? — попитах отново.
— Ще ни нападнат там. Ще умрем, а няма да има обредна зала. — След това ме запита:
— Кой ще кара, Уолтър?
А аз рекох:
— Аз, агънце,
— Ще ни убиеш! — каза тя.
— Искам да оставя отпечатъци от стъпки в пясъците на времето, преди да изчезна, но не можеш да оставиш отпечатъци от стъпките си в пясъците на времето, ако си седиш на задника..., освен ако намерението ти не е да оставиш отпечатъци от задник във времето.
— Сега, когато вече я няма, Уолт, какво смяташ да предприемеш.?
— Какво смятам ли? Погребах момичето и си купих каравана. Сега е 1976 година и възнамерявам да посетя всичките четиридесет и осем щата и да отпразнувам двестагодишнината на нашата страна.
Същата година Уолт посети четиридесет и три щата, като продаваше антикварни вещи и сувенири. Когато го запитаха дали някога е качвал стопаджии, той отвърна:
—- Не! Повечето от тях са готови да ви цапардосат по главата за петдесет цента или ще ви съдят за бой с камшик, ако се забъркате в нещо.
Едва шест месеца след като беше погребал жена си и скоро след като си бе купил караваната, го бяха видели да кара по улицата, а до него седяла доста привлекателна шестдесет и две годишна жена.
— Уолт? — обърнаха се към него.
— Да, — отвърна той.
— Коя беше жената, която седеше до теб? Коя е новата ти приятелка, Уолт?
Той отвърна:
— Да, така е.
— Какво е така?
— Така е, тя ми е приятелка.
— Приятелка ли? Уолт, ти си се женил три пъти, а сега си на сто и четири години. Тази жена сигурно е четиридесет години по-млада от теб.
— Е — отвърна той, — бързо ми стана ясно, че човек не може да живее сам в каравана.
— Това е естествено, Уолт. Сигурно ти липсва това, че няма с кого да си поговориш, след като толкова години винаги е имало някой край теб.
Без да се колебае, Уолт отвърна:
— Знаеш ли, че и това ми липсва.
— И това ли? Да не искаш да кажеш, че имаш и романтични интереси?
— Може и така да е.
— Уолт...
— Какво? — попита той.
— В живота на един човек настъпва време, когато се отказва от тези работи.
— От секса ли? — попита той.
— Да.
— Защо? — недоумяваше той.
— Ами, защото подобно физическо натоварване може да бъде опасно за здравето на човека.
Уолт размисли и каза:
— Е, ако умре, да умре.
През 1978 година, при двуцифрен процент на инфлацията, която продължаваше да расте в нашата страна, Уолт стана главен инвеститор в малки недвижими имоти. Когато го запитаха защо изтегля парите си от сигурните банкови сметки и ги влага в строеж на жилища, той отвърна:
— Нима не сте чули? Сега е време на инфлация. Трябва да вложите парите си в недвижима собственост, а през следващите години, когато действително ще са ви необходими, те ще ви се върнат многократно и винаги ще разполагате с тях.
Това, според вас, може ли да бъде разглеждано като положително мислене?
През 1980 година той продаде голяма част от собствеността си около Пиърс Каунти, Вашингтон. Много хора решиха, че Уолт се кани да умира. Той събра приятелите си и бързо внесе яснота по въпроса, като каза, че не смята да умира, а е продал собствеността си, за да има пари в наличност.
— Взех и тридесетгодишен договор. Ще получавам по четири бона на месец, докато стана на сто тридесет и осем години.
Той отпразнува сто и десетия си рожден ден като гост на Джони Карсън Шоу. Появи се блестящ, с бялата си брада и черната си шапка изглеждаше като покойния полковник Сандърс. Дякони му каза:
— Радвам се, че си тук, Уолт.
— На сто и десет години е добре изобщо да си някъде, Дякони.
— На сто и десет ли?
— Да, на сто и десет.
— Сто-и-десет?!
— Какво има, Карсън, недочуваш ли? Точно така казах. На толкова съм. Какво толкова има?
— Ами след три дни ще бъдеш на два пъти повече години, отколкото съм аз.
Това ще прикове вниманието ви нали? Сто и десет години — зелено, растящо човешко същество. Уолт взе думата и като имаше пред вид Дякони, бързо каза:
— На колко години щеше да си, ако не знаеше датата, на която си роден, и ако ги нямаше проклетите календари, които веднъж в годината почти те докарват до депресия? Чувал ли си някога за хора, които изпадат в депресия заради една дата в календара?
О, леле, вече чукнах трийсетака. Толкова съм потиснат, вече съм стар. О, не, ударих четиридесет. Всичките ми колеги се обличат в черно и изпращат катафалка, за да ме вземе. О, не, на петдесет години съм! На половин век! Изпратиха ми увехнали рози с паяжини по тях. Джони, кой казва, че си изчерпан и трябва да умреш на 65 години? Имам приятели, които преуспяха едва след като станаха на седемдесет и пет. А в резултат на една инвестиция в недвижима собственост, която направих преди няколко години, откакто станах на сто и пет аз спечелих повече зелени, отколкото съм имал някога. Искаш ли да ти кажа моето определение за потиснатост, Дякони?
— Давай.
— Да не успееш да отпразнуваш рождения си ден.
Нека историята на Уолт Джоунс да бъде вдъхновение за всички нас да останем „зелени" и свежи и да растем през всеки ден от нашия живот.