Не че мога да пиша добре или че имам чудно хубава муза, дето си стои все при мен... нее. Пиша, щото не мога да ям. Пиша ей така, за разсейване. Че току-що една тлъста свинска вратна пържолка, леко алангле, със сочна сланинка потанцува валс във въображението ми. Едни шоколадови бонбончета с конячец витаят из въздуха в стаята и се закачат с мен. А едно гювеченце, пълно с вкусни дреболийки и с разнасяща се пара, чийто фин аромат гъделичка обонятелните ми рецептори, се е завъртяло пред очите ми.
Мандаринки, бананчета, грозденце, ананасче, една палава пица, пилешка кълка, гореща крем-супа с крутончета, магданозени кюфтенца, весела туршийка, печено прасенце, агнешко месце, розови скаридки и няколко калмарчета, ароматни гъбки в масълце... Ах! Не издържам вече!
Тия, дето пазите диети – вие сте луди, бе!
Пети ден на картофи и моркови – варени и на фурна. На фурна и варени. За обяд и за вечеря, че не върви и на закуска. Безалкохолно - вода. Биричка – нее, не може. Алергия подла, подмолна зла кучка ме споходи. Отварям хладилника, той ми крещи в лицето: „Защо, бе? Защо ме наказа? Празен да живея, картофи горе, картофи в чекмеджето, картофи на мястото за яйцата... " Една бутилчица с ракия отлежава и ми намига тъжно. Аз повдигам рамене още по-тъжно. И тресвам вратата на хладилника. Пости са, лигло, постиии, идва празник, а има хора, дето гладуват, защото нямат пари и за хляб, те какво да кажат. Знам какво е, познато ми е и това. Но сега някак е различно. Все едно съм наказана за чревоугодничество. Аз, която яде като мишка. И рядко повече...
А магазинът е толкова близо и там има салатки всякакви, чудесно допълнение за ракийката в хладилника, ех... Кръчма? – като оная Фата моргана, която примамва пътешествениците с призрачни видения... мираж, мечти...
Опитвам се да се успокоя и отивам да пиша. Така се разтоварвам. Диети ще ми пазят, при това доброволно, ОФци. И кво? Ще стопят две кила с кански мъки и лишения две седмици, а после ще качат десет отгоре. И за кво? Че някой ще ги хареса повече, щото оная манекенка, ходещият скелет, какво изящество и финес има и Петьо си пада по нея. А пък Петьо се оплакал на Иво, че жена му се закръглила. А Иво взел, че казал на жена си, пък тя веднага предала на жената на Петьо какво е казал той зад гърба и. Драма! Петьо ще я остави с двете кила повече и хоп! – диетка. Сутрин – чайче, на обяд – сухарче, вечер разглезване – едно листо от маруля и бульон. И така една седмица поне. Алоу! Бе, вие акъл имате ли?!
А услужливата индустрия, която ви е подготвила един куп хапченца вълшебни за пиене и ще станете фиданки? Даа, вярвайте и си давайте парите за глупости и то вредни! Натурални съставки, здраве от природата, абсолютно безвредни... блажени са верующите. Смъквате сто кила, ама от главата и от портмонето. Плюс гладуване.
Понеже никога не съм пазила диета, чак сега разбирам какъв тормоз е, хем моята е принудителна. Та се чудя на акъла на много хора...
Първи ден: закуска – не закусвам; обяд – два варени картофа. Заричам се по-късно да метна във фурната нарязани на едро морковчета, картофки и лучец и да ги запека с маалко мазнинка и водичка. Домързява ме. Вечеря – останалите два варени картофа.
Втори ден: закуска – не закусвам; обяд: отварям хладилника – няма нищо за ядене, пак тресвам вратата на хладилника, цигара. Следобед: захващам се с идеята от предишния ден. Вечеря - готови са запечените картофки, морковчета и лучец. Ама не станаха запечени, а варени, че ги извадих по-рано и ме домързя да ги допичам. Мамка му, гладна съм и ще ги ям така.
Трети ден: закуска – позволявам си за разкош едно кафе. Блаженство! Обяд – от вчерашните печено-варени неща от фурната. Следобед: ще готвя ориз. Варен ориз. Бля. За глезотия добавям черно пиперче. Ама се олях. После чета, че не трябвало да ям черно пиперче. По дяволите! Половин тенджера с варен ориз на вятъра. Готвя пак оная манджа във фурната. Тоя път не я извадих по-рано, та със сигурност не са варени картофите, но я прегорих. Животът е гаден! Вечеря – прегорената манджа от фурната, все пак не е лоша, по-вкусно стана от вареното предишния ден, успокоявам се. Идва ми да изям цял бизон. Моля се никой да не звъни в тоя момент, защото ще го изям.
Четвърти ден: закуска – нищо с кафе; обяд – вчерашната от фурната за дояждане. Магазинът ме примамва. Не можело – студът влияел зле, можело и студова алергия да стане, или да обостри наново тая, за която ми биха урбазон в задника. Ще крещя. По телевизията дават реклама на колбаси. Само как вкусно изглеждат. Глупости! Успокоявам се, че са пълни с Е-та. Вечеря – отварям хладилника, три банана и шест мандарини ми се плезят, а два картофа реват от смях или мъка. Не разбрах точно защо, но ги варя и ям.
Пети ден. Днес. Море, плаж, веселие, огън, а в огъня скара с мръвки. Романтика. Щастлива съм! Отварям очи, било е сън. Закуска – кафе. Обяд – отварям хладилника и директно се насочвам към бананите. Сега ще извърша престъпление и ще изям един банан. Извърших престъпление, дори и да се изрина цялата и лицето ми да заприлича на пълна луна, а Мара отварачката да ми завиди на устните и то – постигнати без силикон. Вечеря – няма нищо, освен банани, мандарини, ракия и бира, но не може. Банан вече ядох на обяд. Картофи не ща да видя повече. Затова пиша и пуша. Реших – от утре край на принудителната диета. Във фейсбук текат снимки на манджи по стената, по телевизията готвят и рекламират манджи, в акъла ми само манджи - поне има нещо, за разлика от друг път. Влизам в някакъв сайт – реклама на друг, готварски сайт. Стигааа!
Ще повторя на пазещите доброволно диети – лудички сте! И ако не го знаехте досега – вече да го знаете!.
А аз искам пържола! И ракийка с туршийка! Майната им на всички болести и диети.... Кому са нужни сто години без щастие, приятели, любов, пържола...
Шести ден. Утре. План за деня: сутрин – кафе с цигара и мечти. Обяд - банан, два. Следобед: излизам на студа да видя колко е страшен и се насочвам към магазина. Дано не ме спре някой да си говорим, че нямам време - спешно трябва да купя някои вкусни нещица. Магазин: туршия и пържоли, ракията си ме чака у дома. Вечеря - тлъста свинска вратна пържола на скара! На масата слагам туршийката и си сипвам една премръзнала ракийка , която нежно запотява чашата, която пък заприличва на сребърно съкровище. Блаженство се разлива по цялото ми тяло, а усмивката ми озарява и прозорците на съседната кооперация. Предвкусих пиршеството.
Колко мъничко е нужно понякога, човек да е доволен. Но за да го оцени, трябва да не го е имал или изобщо, или поне за кратко. А щастието си е около нас. Просто по различно време го мерим с различни мерки и теглилки.
