Предсмъртно писмо

10

Сутринта на 19 май 1902 година, в шахтата Фратервил, щата Тенеси, САЩ, се чува силен взрив. Ударната вълна убива на място повечето от намиращите се в шахтата 216 миньора. 26 от тях преживяват първоначалния взрив, те се намират в страничен тунел, който става за тях временно убежище, но не за дълго. Когато спасителите най-накрая стигат до тях, всички те са вече мъртви заради липсата на кислород. Редом до един от загиналите спасителите намират писмо. То е било написано от  Джейкъб Вовел (Jacob Vowell) и адресирано до Сара Елен, неговата любима жена и майка на техните деца, едно от които е 14 годишния Алберт, който е заедно с баща си в злополучната шахта.

От всички шахтьори успяват да се спасят само трима, в този ден повече от сто жени стават вдовици, и над 500 деца загубват своите бащи.

Какво е изпитал Джейкъб за секунди до своята смърт може да се прочете в това писмо.

Превод:

Елен, скъпа, сбогом от нас двамата. Алберт каза, че Господ ще ни спаси. Ние всички се молим за въздуха, който ни държи живи, но той остава все по-малко. Елен аз искам след това ние да се срещнем на небесата. Възпитавай децата колкото се може по-добре. Ох, как искам да съм с теб, довиждане. Погребете Алберт и мен в един гроб с малък камък. Довиждане Елен, довиждане Лили, довиждане Джеми, довиждане Хораций. Ние сме заедно. Остана ни още малко, двама вече загубиха съзнание. Няколко човека са още живи.

Джейк и Алберт, Боже, повече няма въздух. Елен помни ме през целия си живот.

Прощавай скъпа.

Джейкъб Вовел с дъщеричката си Лили:

Интеренет

Всеки път като прочета нещо подобно се опитвам да си представя, че съм на мястото на човека, за който става дума. И когато си го представя винаги изпитвам две неща: първото е лек ужас, а второто е успокоение. Успокоение защото всички мои проблеми в момента взети на куп не могат да се сравнят с това, което са преживяли изпитали тези хора там...

Тъжна история 

Винаги ме е било страх от очакването на смъртта, това може би е най-гадното нещо което може да се случи на човек...

Не знам защо, но винаги когато прочета подобна история, я съпреживявам все едно имам пряко отношение към участниците в нея... изпитвам огромна скръб и жал за тези, които не са оцелели...и за семействата им, които цял живот след това трябва да живеят с мисълта за личната си трагедия...

Много тъжно... разплаках се... защо се случват такива трагедии???

Много тъжна история....