АРИЕЛ
Вашето дете има ДЦП – това чу Дмитрий, когато дойде да вземе сина си от болницата.
Доктора сипеше термини, разказваше че това е хронична вътреутробна хипоксия на плода, на различен генезис, че е необходима терапия, че е нужно лечение. Тази новина падна като пролетен сняг на главата на младия баща, и сякаш остана да виси като бяла слана по слепоочията му. Потомствен моряк, наскоро завърнал се от далечно плаване, тежкия поход завърши с тежка новина на сушата. Лекарите не са догледали, или просто звездите не са били разположени както трябва – това вече не беше важно. Нищо не е важно, когато става дума за живота и здравето на дете. Дмитрий хипнотизирано гледаше през прозореца, вълна от зеленина и пролетно пробуждане обхващаше града. Миризмата на зеленина, смесена с вонята на евтина боя, с която бяха прясно боядисани бордюрите, бъркаха и без това обърканите мисли.
- Знаете ли, напълно ви разбирам… Аз вече разговарях с вашата съпруга – и доктора изведнъж млъкна.
- Какво сте говорили? – Дмитрий не преставаше да гледа в далечината, където хората бързаха по своите, само на тях известни работи.
- Разберете ме правилно. Да се възпитава такова дете е много трудно. Това е трудно не само материално, но и морално. Аз ви подготвих няколко адреса.
- Какви адреси? – Дмитрий беше затънал в собствените си мисли, думите на доктора достигаха до него като накъсани фрази, в които той даже не се замисляше.
- Детски домове за деца инвалиди. Може би е добре да оставите детето в такъв дом, там ще му бъде комфортно, там има квалифициран персонал – лекаря извади от папката си един лист А4, на който бяха написани адресите.
Дмитрий се обърна към лекаря и хвана го за яката на халата и просъска:
- Себе си остави там… На теб сигурно ще ти е комфортно там сред квалифицирания персонал.
- Но аз искам да помогна – опита да се оправдае лекаря.
- Подгответе за изписване жена ми и моето дете, сега те са моя грижа – Дмитрий извади от портфейла няколко банкноти и ги пъхна в джоба на доктора.
Лекаря побърза да ги върне и ги протегна обратно
- Малко ли са? – Дмитрий хвърли тежък поглед на доктора.
- Вземете си парите. Вие неразбирате… - лекаря въздъхна
- Вие сте лекар, вие и разбирайте, а ние ще се опитаме да живеем.
- Това няма да е живот, а борба.
- Изписвайте ги – отряза Дмитрий, и тръгна по дългия коридор.
По пътя за вкъщи всички мълчаха, викаше само малкото човече, което съпругата на Дмитрий, Ирина здраво притискаше към себе си. Вкъщи вече ги чакаха гостите и роднините, след новината, празника се превърна в «погребение». Повечето познати не разбираха младите. Майката на Дмитрий направо заяви: «Така се загробвате!» На което сина просто нещо промърмори, защото за себе си отдавна вече беше решил, беше решил още в родилния дом, стоейки до прозореца. Реши, че неговия син също трябва да види пролетта, трябва да вдиша миризмата на зеленина, трябва да бърза по своите работи след много-много години, така както бързат тези чужди, непознати хора в далечината.
След «тържеството», както се и очакваше, много познати и «приятели» започнаха да звънят по-рядко. Хората незнайно защо си мислят, че ако някой го сполети беда или нещастие в семейството, то той обезателно ще се опита да седне на врата на своите близки, ще иска пари и помощ. Те неразбират, че понякога обикновената, проста човешка дума за поддръжка, е много по-ценна от всичкото злато на света, а и златото не винаги е способно да реши нашите проблеми. Дмитрий веднага разбра, кой му е приятел и кой просто познат. За кого е наистина важен, и за кого не. Нещастието е по-полезно в живота от радостта. Но нещастието не е беда, затова трябва да се вземеш в ръце, защото живота продължава. А живота, както предсказа доктора, се оказа истинско оживяване в свят, където не си нужен никому.
Наложи се да напусне работа, тъй като трябваше да помага на жената и детето. Дмитрий се хващаше на временни работи, които обаче стигаха за що-годе нормален живот. Основната част от семейният бюджет отиваше за лечение: масажи, Бобат-терапия, несметно количество лекарства, с течение на времето апартамента се превърна в мини-аптека. Живота на съпрузите приличаше на военни действия. Всеки ден, като на бойно поле. Всеки ден - борба за живот, за минута радост със своето дете, със своите близки. Нищо не може да се сравни със сълзите на дете, нищо не може да се сравни с близките за теб хора.
Годините минаваха, терапии, лечение, всичко се изпълняваше стриктно. Парите свършваха със скоростта на геометрична прогресия, тъй като инфлацията в «любимата» ни страна растеше с космическа прогресия. Родителите жертваха всичко за сина си, но той независимо от това се оказа в инвалидна количка. И всеки ден Дмитрий го смъкваше на ръце от четвъртия етаж на техният пет етажен блок. Помощ за млади семейства? Ипотека? Не! Всичко е лъжа, за такива като Дмитрий никога не е имало и няма и да има. Стотици пъти разхождайки се с детето, Дмитрий виждаше, как другите бащи играят със своите деца футбол, ритайки топка. Виждаше как деца се разхождат по алеи и площади. Не, той не завиждаше, просто в душата си молеше Бог неговото дете също да бъде щастливо, независимо от състоянието си. Всеки си взима кръста и го носи, така обичаме да казваме ние, ние обикновените създания. Но Дмитрий не приемаше своето дете като кръст, той просто живееше, по-точно преживяваше…
На поредния терапевтичен сеанс Дмитрий пристигна напълно «разглобен», загледан в далечината, както обикновено ...
- Съвсем ли не ходи? – попита жената, която седеше редом
Дима само кимна.
- Голям е вече… Нищо не предлагам, вижда се, че всичко сте пробвали.
- Да – отвърна Дима.
- Трябва да отидете в Севастопол, там има делфини, те ще помогнат – каза жената.
- Сигурно… – промърмори Дима
- Идете – каза сурово жената.
Тази нощ Дмитрий не спа, много пуши, пи…
- Ние заминаваме за Севастопол – това е нашият последен шанс – каза той сутринта на жена си.
- Ти си баща, ти решаваш – отвърна съпругата, която гледайки в очите на своя мъж разбираше, че той за нея е като стена, която винаги ще я защити от всичко чуждо.
Полета премина много тежко, детето буквално побесня… Когато пристигнаха в санаториума Дмитрий най-накрая въздъхна облекчено…
Казашки залив, Дмитрий успя да се добере до там чак вечерта, но лекаря ги прие, огледа и каза:
- Ще се опитаме да го вдигнем на крака.
- Моля поне да спре да плаче нощем, да преминат болките – измърмори Дмитрий.
- Вие как се казвате? – попита лекаря.
- Дмитрий.
- Тук, Дмитрий хората ходят, а не пълзят. Все пак сме в Севастопол – разсмя се лекарят.
Делфинотерапията, плуването с делфини, по-точно с делфин на име Ариел не даваше особени резултати. Лекарят казваше, че просто трябва да се почака, но Дмитрий не можеше да чака, парите привършваха. В един от дните той позвъни на съпругата си:
- Слънце, докато бях тук, успях да се уредя на работа във флота, няма пари, ела тук, постой малко със сина ни, докато събера поне малко пари.
- Съвсем ли се побърка? Връщайте се! – възрази жена му.
- Чакам те след една седмица – и Дмитрий затвори телефона.
Жена му пристигна. Дмитрий отплава в морето, там далече, далече от вечния руски град той излизаше нощем на палубата и гледаше към играещите делфини. Защо те не помагат? – тази мисъл му се въртеше из главата. Всичко е напразно. 6 години, 6 дълги години той се бореше, и вярата все повече го напускаше. Една нощ той пак стоеше и пушеше, гледайки в далечината, паралелно с кораба плуваше делфин, той сякаш гледаше към пушещия Дмитрий…
- Искаш ли цигара? – каза Дима.
Делфина изскочи от водата, завъртя се във въздуха, гмурна се и продължи да плува
- Искаш ли да хапнеш?
Дмитрий отиде и взе две рибки, хвърли ги в морето и продължи да гледа в далечината… Делфина излапа рибите, догони кораба, който се движеше с бавна скорост и кимвайки сякаш благодари за «подаръка»
- По-добре помогнете на сина ми – каза Дмитрий и изхвърли фаса….
Мина месец, кораба се завърна в пристанището – това е празник, всички близки идват за да посрещат моряците. Никой не посрещаше Дмитрий. Жена му беше на делфинотерапия, натам потегли и той… Момчето плуваше с Ариел, съпругата му стоеше до басейна и разговаряше с лекаря.
- О! Дмитрий! Добър ден – каза лекаря.
- Добър – подхвърли Дима и прегърна жена си.
- Илия… Илия плувай насам – каза лекаря на момчето.
Момчето пляскайки с крака и ръце заплува към стълбичката, Дмитрий не вярваше на очите си. С помощта на доктора момчето излезе от басейна и измина сам няколко метра до своя баща:
- Искам в морето, тааатте – едвам изговаряйки думите каза то.
Дмитрий падна на колене и заплака. Синът му не само бе започнал да ходи, но и отчетливо да говори…
Продадоха апартамента в Москва и се преместиха да живеят в Севастопол, по-близо до Ариел – делфина, който подари живот на още един моряк… Защо моряк?
Пролетта дойде в Крим, слънцето и листата победиха дъждовете и студа, нашите приятели крачеха редом и разговаряха за живота:
- Ти, наистина ли искаш да служиш във флота? – попита Дмитрий.
- Нее…. Аз не искам… Аз мечтая – отговори сина. Трябва да направя още много неща… Нали татко? – каза сина.
- Така е….- едва сдържайки сълзите си каза Дмитрий.
- Виж! – и сина посочи морето.
Там се плискаше делфин, който Дмитрий вече беше срещал и гледаше към бащата и сина…
- Да вървим…. Трябва ни риба – усмихна се Дмитрий.
- Към морето!
- Към морето сине, само към морето………
"top_lap"
Превод:
Banshee
