5:40 сутринта (разказ)

13

5:40 сутринта. Аз излизам да пуша на перваза. В продължение на над четири години, гледам как една стара жена се доближава към своя прозорец и отмята белия чаршаф закачен на ластик, който служи за завеса. Слага чайника на печката, полива цветето и го пръска с пулверизатор. След това пие чай загледана през прозореца в продължение на 30 минути. После излиза на двора и дава храна на бездомното куче, което отдавна живее около нейния вход. Седи на пейката и гледа, с никого не разговаря. Никога не съм я виждал с друг човек. След известно време, моят ден вече започваше посрещайки тази жена с приветлива усмивка и дружелюбно кимване. Ден след ден, всяка сутрин, точно на минутата, в  5:40 се случваше всичко така, както и през изминалия ден.

5:40 сутринта. Аз излизам да пуша и гледам към нейния прозорец.
Нещо не е наред, тя не поля своето цвете, за който се грижеше през всичките тези години. И не нахрани онова бездомно куче. Забелязах само светлините и силния вой на сирената на бърза помощ, която се приближаваше към нейния блок. Около входа се събраха малко хора, които се опитваха да разберат какво се е случило.
В този ден я откараха. Утро, 5:40 сутринта, няма никого, нищо не се случва. Две седмици никой не се появи на прозореца, цветето си стоеше, а завесите не се дърпаха. Минаха още няколко дни, аз поглеждах към прозореца и си мислех какво ли е станало. И ето, завесите се разтвориха, само че аз не видях онази жена, а мъж на средна възраст, който се оглеждаше през прозореца търсейки нещо. След това той ме видя, пушещ и гледащ към него. Махна с ръка показвайки ми нещо. Аз отворих прозореца, той ме помоли да изляза на улицата. И без това нямах работа, излязох, чакам го. Той излезе от входа, а в ръцете си държеше кутия с бележка. Подаде ми кутията със следните думи: "Тя помоли да дам това на момчето, което всеки ден в  5:40 сутринта застава на перваза отсреща и пуши". Аз отговорих, че немога да я взема , аз даже незнаех името и. Той обаче ми пъхна кутията в ръцете и замина. Седнах на една пейка наблизо и разгърнах бележката. Там имаше молба, да се грижа за цветето, тъй като то имаше нужда от много грижи, а се обръща към мен, тъй като няма към кого друг. Цветето се наричаше: "Бугенвилея Сандериана" и беше написано как да се грижа за него. Няколко прощални думи и това е.
5:40 сутринта, завесите не са разтворени, а аз отивам да полея и да напръскам цветето. След това паля цигара, и незнам на къде да гледам. Винаги наблюдавах нея, а сега я нямаше. И нищо не остана от нея. Само цветето.


© f1xator
Превод: Banshee

 Всички рано или късно си тръгваме от този свят и понякога от нас почти нищо не остава...

Всички рано или късно си тръгваме от този свят и понякога от нас почти нищо не остава...

Да всички ще си тръгнем от "този" и ще преминем в "другия", но е много важно да оставим нещо след нас... и то да е добро!

 
Както винаги на ниво!

Страхотен разказ

Самотата е страшно нещо 

Всички рано или късно си тръгваме от този свят и понякога от нас почти нищо не остава...

Да всички ще си тръгнем от "този" и ще преминем в "другия", но е много важно да оставим нещо след нас... и то да е добро!

Скоро чух една мисъл за живота от един духовен човек, която ме разтърси - Ние сме на този свят не да вземаме, а да  ДАВАМЕ. И според мен едната от истините в този разказ е тази...

От години измъквам ключа, като се прибера у дома, за да могат децата да влязат, в случай, че не мога да стана и да им отворя. Тук не става въпрос само за самотата. Темата е за убийственото отчуждение между хората, което е прието за нормално в големите градове. Не можах да свикна с него. Съседите ми ми звънят само като има нужда да си платя таксата за входа. А ако имам нужда от нещо или те имат нужда от нещо?
Не самотата, а безразличието и отчуждението са големият ни проблем.