Има такава закономерност в нашия свят – всички неприятни събития винаги се случват неочаквано и внезапно. Само към хубавите събития може дълго да се подготвяш, да ги предусещаш и да се наслаждаваш на очакването. А лошото – хоп, и се случва. Никога не можеш да се подготвиш за него. Така стана и този път. Максим закопча фиксаторите на сноуборда, направи няколко подскока на място, придавайки си повече увереност, и се спусна по склона.
Всеки човек с напредване на възрастта започва да търси своя собствена свобода. Отначало сам се ограничава от всички страни, а след това търси свобода. Някои пишат книги, някои изневеряват на жените си, други седят денонощно в гаражите си, трети пият. А Максим намираше своята свобода спускайки се по снега на места където няма писти за спускане. Сноуборд... Това беше неговата страст. А особена пикантност добавяше опасността. Опасността беше в това, че местата които той избираше за спускане в никакъв случай не можеха да се нарекат писти. Това бяха просто стръмни планински склонове. Той искаше да бъде първи. Приятелите му постоянно го уговаряха да се вразуми и да не си играе със съдбата, но той само се смееше.
Дъската се плъзгаше превъзходно. В гърдите се появи познатото пламъче, адреналина се смесваше с кръвта. Той не усети веднага вибрациите. Успя само да съобрази, че пространството около него някак си неестествено се променя. Изгуби хоризонта, последва удар, краката от само себе си се оказаха над главата, ръката му започна да се извива зад гърба, и вече губейки съзнание, Максим разбра, че го е настигнала лавина.
...
Съдбата понякога е жестока към хората, понякога е благосклонна. А понякога на нея сякаш и става скучно, и тя решава да си поиграе с нейните любими играчки-хората, в някаква необичайна игра. С нестандартни правила. Така се случи и сега. Максим се свести, след като беше около един час в безсъзнание. Първото, което той видя беше яркия, ослепяващ сняг. Отвори очи, но веднага ги присви и с привично движение се опита да достигне глава си за да си сложи слънцезащитните очила. Но нищо не се случи. Максим не можеше дори да помръдне. За да си спомни всичко и да разбере в каква ситуация е изпаднал, му потрябва не повече от секунда.
Лавината го е влачила в своето тяло няколко стотин метра, спирайки, тя го е погребала под себе си. Максим беше погребан в сняг, който моментално се беше превърнал в бетон. Само на повърхността, като паметник на човешката непредпазливост, стърчеше неговата глава.
"Егати номера! Така. Нищо. Поне съм жив, мога да дишам. Това вече е хубаво. Та това е, наистина прекрасно! Остана само да се откопая и да намеря хора. Имам късмет! Интересно, в какво положение се намирам? Ако е хоризонтално ще се измъкна по-лесно. Сега ще опитам... Ръце... По дяволите! Ръцете ми са зад гърба, почти на кръста, все едно съм с белезници. Но поне ги чувствам и сякаш не са счупени. Мога леко да размърдам пръсти. Краката... О не... Съдейки по това какво усещам, излиза че аз стоя прав. Значи моите крака са закопани минимум на метър и половина. Това е гадно. Добре, че поне пръстите на краката мога да мърдам. Сякаш всички крайници са здрави. Само дето главата ми бучи. Сигурно когато ме е подхванала лавината съм си ударил главата в някакъв камък. Затова съм изгубил и съзнание. Така, най-важното е да не се паникьосвам. Спокойно. Всичко можеше да бъде много по-лошо. Главата ми е на повърхността. По дяволите! А ако започне виелица? Тогава със сигурност ще пукна. Успокой се! Не се панирай! Край! За сега всичко е окей. Само дето е студено и съм жаден. Трябва да извикам за помощ. Ще ме чуят и ще ме откопаят."
- Пооомооощ!!! Аз съм тууук!! Хоооораааа!!! – Максим се ослуша. Тишина. Колко пъти в миналото той се е наслаждавал точно на тази планинска тишина, седейки на ръба на поредния неизвестен склон. Сега обаче тя показа другата си страна. Сега тя въобще не го радваше. - Хооораааа!! Пооомоооощ!! Той пак се ослуша. - Мда... Ще се измъкна, все някой ще ме чуе. Пооомооогнееетеееее!!!
"Колкото повече викаш, толкова повече ти се пие. Кофти... Хей! Та аз имам телефон в джоба! А... Да бе... Само, че от това не ми става по-леко. Ще бъде голяма подигравка ако умра тук, при положение че едно обаждане може да ме спаси. Макар, че няма гаранция, че тук има обхват. Не ми трябва никакъв обхват. Трябва само да се откопая. Така. Ръка. Пръсти. Едно-две, едно-две. Аз разбира се знам, че след като лавината спре снега се трамбова, но чак пък толкова... Ужас. Едвам си мърдам пръстите. Трябва да се опитам поне едната си ръка да преместя отпред. Така, момент... Мамичката му!! Въобще не помръдва. И това слънце.. Нещо всичко това започва да не ми харесва. Оживях под лавина, за да умра по този тъп начин... Аве няма да умирам! Какви са тези мисли!? Няма нищо. Скоро ще започнат да ме търсят. Упс! Та аз не казах на никого. Е и? В хотела ще забележат, че не съм се прибрал през нощта и ще кажат на спасителите. През нощта! Сега съдейки по слънцето е около три след обед. В най-добрия случай утре сутринта ще започнат да ме търсят спасителите. И ще ме намерят към обед. Макар че... Те даже не знаят, къде да ме търсят. Пък и въобще къде е гаранцията, че някой ще ме търси? Ще ме търсят разбира се. Само че къде? Казваше ми Алексей – купи си предавател! А на мен все ми беше жал за парите. И тази моя увереност, че нищо лошо няма да ми се случи... Колко тъпо!"
Максим още веднъж се опита да си освободи поне едната ръка, но снега беше непристъпен и твърд като бетон. Единственото, което можеше да прави беше да си върти главата насам-натам.
"Искам да пия. Дали да не хапна малко сняг? Не трябва. Още повече ще ми се прииска. Какво да правя? Студено е. Още по-студено стана. Това вече не е весело. Няма да преживея нощта. Мисли, мисли! Интересно далече ли е лифта? Така, качих се с него, след това онзи състезател ме закара с моторната шейна... Колко да сме пътували? Двайсетина минути. И след това вървях по билото още около тридесет минути, избирах си място за спускане. Не ставам за избирач на места за спускане. Добре че не ходя на избори. И после надолу по склона, но колко? Никой незнае. Даже не мога да си завъртя главата назад. С две думи няма голяма надежда. Едва ли някой ще ме чуе. Далеч е, по дяволите."
Максим се замисли. Перспективите не бяха много обнадеждаващи. Мисълта за това, че може би тук ще прекара нощта убиваше всякаква надежда за спасение в него. Той прекрасно знаеше, че приятелката наречена хипотермия ще му дойде на гости доста преди спасителите.
"Сега да имаше гореща вана. Специално си резервирах стая в хотела с джакузи. Мислех си ще дойда, ще си взема един глинтвейн, ще седна в горещото джакузи... Кеф... А аз тук като някой идиот стърча. Трябва да правя нещо. Егати, сега още и ми се допика. Нищо, за сега е търпимо. Може би трябва да се опитам да се разклатя? Наляво, надясно. Нищо. Въобще няма смисъл. Студено. Започвам да треперя. Това не е добре. Никак."
...
Още един час Максим се опитваше да се спаси. Виковете, опитите да се освободи самостоятелно, не даваха никакъв резултат. Слънцето бавно се спускаше към планинските върхове, взимайки със себе си последните надежди за благоприятен край.
"Наистина ли ще умра тук? Аз не искам да умирам. Не искам! Та аз само започнах да живея. Даже семейство още нямам. А мама? Мамо! Какво ще прави тя без мен? Баща ми, брат ми, малката ми сестричка... Какво ще правят те без мен?! Ще си живеят. Ти кога за последно мина да ги видиш. Все нямаш време. Даже да звъннеш един телефон. За една секунда работа – набираш, питаш как сте, казваш, че си добре. Даже това не правиш. А когато пиеше с приятели по баровете, отказваше входящите повиквания от майка си. Защото не ти е удобно някак си пред приятелите. Нали си голям, самостоятелен, на теб, по принцип, не трябва да ти звъни майка ти, защото ще ти се смеят. Да... Грешеше. Колко ми се иска да ги видя още веднъж. Приятелка също няма. Всичките са някакви не каквито трябва. Все не ми подхождат. Или носа е голям, или постоянно кисне във фейсбук, или една супа не може да сготви като хората. Аз нали съм единствен такъв на света, центъра на земята разбираш ли! Все търсех няма моделка завършила кулинарно училище и Оксфордски университет. А аз какво представлявам. Може и да има такива на земята, но аз за тях кой съм? Пекан сноубордист? Да, май точно така си мислех винаги. Когато се запознавах с някое момиче, веднага я товарех с ненужна информация за броя спускания, които имам и колко съм добър в това и как винаги се спускам сам. И сега какво? Послужи ли ми това в живота? По-добре да бях учил физика в училище или геология. Какво трябва да се учи за да знаеш ще падне ли лавина или не?! Вече няма значение. Винаги си мислиш, че си безсмъртен. Докато не се случва ето такава гадост... Бахти, треперя като моята първа нокия на вибрация. Студено. Почти не си чувствам пръстите. И ми се пие. И ми се пикае. А за какво се стискам? Все едно съм на театър. Добре, ще ми се наложи да се изпикая в панталона. Момент... О.. Да.. Така е по-добре... Мда. За последен път така направих преди около 25 години. Искам да пия. Може би все пак да опитам от снега?"
Максим наведе глава доколкото това беше възможно, и започна да гризе сняг. Пълнеше устата си, след това го раздъвкваше и накрая преглъщаше вода. Това не го спаси от жаждата, само му стана по-студено.
"Или пък да опитам така да изям снега около себе си? Да, друг път. Ръцете ми са зад гърба, а брадичката ми опра в шията. Сега слънцето ще се скрие зад билото, и край... Аааа... Неее!!! Схванах се!!"
Лицето му се изкриви до неузнаваемост. Прасеца му се схвана. Дива болка премина по цялото му тяло. По бузите му се стекоха сълзи. Болката беше ужасна, и се усилваше още повече от невъзможността да направи каквото и да било. Снежната броня убиваше Максим по странен и извратен начин. Отначало го наболяваха пръстите на ръцете и краката, сега вече престана да ги чувства. Тялото му трепереше. Жаждата се усилваше с всяка секунда. Снега го утоляваше за няколко минути, след това тя се завръщаше отново. Максим изяде всичкия сняг, до който можеше да стигне с уста. Сега и на него вече не можеше да се надява.
"Ами това е. Скоро ще умра. Разправят, че да замръзнеш е най-леката смърт. Сега ще ми се доспи, ще заспя и няма да се събудя. И край... Имаше ме и ме няма. А света даже няма да забележи моята липса. На никой не му пука, че аз умирам тук. Не искам да умирам!!!! Господи! Спаси ме! Та аз още съм млад! С какво съм го заслужил? Обещавам, че ако се измъкна ще ходя на църква! Моля те, помогни ми!"
Максим викаше отново и отново, но силите започнаха да го напускат. Съня идваше, опитвайки се да затвори очите му завинаги.
"Не трябва да спя! А как искам... Може само за пет минути? Сега ще затворя очи и ще броя до сто. Така няма да заспя. Само пет минути.. Сън.. Няма да спя… Няма..."
Поредното схващане го измъкна от топлите прегръдки на смъртоносния сън, подарявайки му няколко минути адски болки.
"Никак даже не е лесна тази смърт! Боже какво си мисля аз?! Въобще не мисля да умирам тук! Просто малко ще поспя и после се прибирам вкъщи. Само малко ще си почина. Ще трябва да се отбия при мама, отдавна ме моли да и дойда на гости. Да се видя със Серж и Витака също... Сега ще си почина и тръгвам, първо при мама, след това ще му звънна на Серж... Тук съвсем не е студено. Удобно, топло… Хубаво…"
Вълна от треска накара Максим да отвори очи и да надигне глава. На двайсетина крачки от него вървеше човек. Той беше облечен в бяла риза и черен панталон. Човека вървеше по снега с наведена глава, сякаш търсеше нещо в преспите.
- Аз съм тук!!!! Аз съм тук!!! Помогнете!!! Помогнете!!!
Човека спря, обърна глава и бавно тръгна към Максим. Когато се доближи плътно до него, човека седна направо на снега и с леко повдигната глава започна да се любува на планинския пейзаж.
- Брато, приятелю!! Вече си мислех, че ще умра тук!!! Как ме намерихте? Макар, че не е важно. Ужасно съм замръзнал. Аз така... Падна лавина, а аз бях със сноуборд... И после се свестих... Искам да пия... – Максим не можеше да се спре, несвързаните думи излитаха от само себе си.
- Как се казваш? – попита мъжа, продължавайки да разглежда околностите.
- Максим!
- Максим, ти само не се паникьосвай, но по мои сметки ти вече си мъртъв. И приеми това като даденост. Без излишни въпроси и приказки. Съгласен? – човека си обърна главата и погледна към младежа.
- Брато, ти какво? Стига глупости, как така съм умрял? Нали разговаряме! Наистина не е смешно. Помогни ми да се откопая. Имаш ли радиостанция? Вече си мислех, че ще...
- Умря. Край. Ще те откопаят хората. Разбира се ако те намерят, - със студен глас го прекъсна непознатия.
Чак сега Максим обърна внимание на странния вид на непознатия.
- А ти кой си? Не си човек ли, какво? Стига се бъзика, помогни, а?
- Не, Максим, не съм. Аз съм Водач, приятно ми е да се запознаем. Когато те затрупа лавината аз седях ей там, - той махна с ръка на някъде, към върховете, - наблюдавах те. Честно да ти кажа, мислех, че ще се измъкнеш. Но, за съжаление... Явно не ти е било писано.
- А защо не ми помогна, а? Седял той там, наблюдавал... Ти какво, ще ме зарежеш тук ли, какво?
- Ти. Умря. – бавно повтори Водача.
- Аз. Не. Умрях. – копира го Максим.
- Добре, няма да споря с теб. Но сега ти ще дойдеш с мен. Ще те съпроводя до терминала за прикачване. А там за теб ще се погрижат други. Нещата не са чак толкова лоши, Макс! – човека направи някакво подобие на усмивка, - поздравявам те с началото на новия… новия, така да се каже, живот. Да вървим! – човека протегна ръка към Максим.
- Ти идиот ли си? Или се шегуваш? Аз, по дяволите пет часа се опитвам да се измъкна от този шибан сняг, а ти ми протягаш своята мила ръчичка. Какво следва да направя сега? Да се ударя по челото и да кажа: "Е добре, какво да правя! Щом трябва да вървим-да вървим? Как не се сетих по-рано? Аз съм закопан. Помогни ми да изляза.
- Максим, само един въпрос. Студено ли ти е?
- Да, студено ми е разбираш ли, много ми е сту... – той се спря на половината дума, и в този момент разбра, че въобще не му е студено. Тялото му не трепереше, нямаше схващания. – Наистина не ми е студено, но това означава само едно. Това означава, че аз напълно съм премръзнал и ако ти не ме измъкнеш, аз наистина ще умра.
- По принцип, нормална реакция, - Усмихна се Водача, - сега малко ме послушай и не ме прекъсвай. Ти умря. Аз дойдох за да те отведа на това място, където е редно да бъдат умрелите хора. Ако продължаваш да се инатиш, аз просто ще си тръгна. И ти ще се наложиш сам да търсиш онова място. И, да ти кажа честно, едва ли ще го намериш самостоятелно. Ще те прехвърлят в категория Неотчетени, казано на ваш език. Ще се луташ вечно по този свят, и ще проклинаш деня, в който отказа да ме последваш. Виждал ли си някога привидения, или пък призраци, както там ги наричате? Та, приблизително такъв ще станеш. Искрено ти казвам, няма нищо приятно в такова бродене. Смъртта не е край. Да станеш Неотчетен – това е край, при това страшен и мъчителен. Няма да те уговарям дълго. Ти си поседи тук, или както там си застанал. С две думи, помисли си. Аз малко ще се поразходя, харесва ми тук, красиво е! – Непознатият се изправи, отдалечи се на около петдесет метра и отново седна на снега и започна да се любува на земната природа.
"Откачалка някаква! Въобще откъде се взе тоя образ? Разхожда се из планините едва ли не в смокинг, от сватба ли е избягал или от лудницата! Ами ако всичко, което казва е истина? Може пък наистина да съм умрял? Не, не, глупости. Ами ако все пак не са глупости? Перспективите не са весели... О! Ще му кажа, че съм съгласен, той ще ме откопае и готово, отивам да се грея във ваната. Пфу! Отдавна трябваше така да му кажа. Та той не е добре, трябва само да се съгласявам с него."
- Ей, Водача! Хайде откопавай ме, аз съм съгласен! Да вървим, да ми покажеш своя терминал! Поне водка има ли там?
Мъжа се изправи и мълчешком се приближи до Максим, приседна на коляно и спусна ръка в снега зад неговия гръб. След секунда той извади на повърхността ръката на Максим. Здраво хванал се за нея, Водача се опря на краката си и започна да измъква останалата част от тялото.
- Егати якия! – Максим с удивление наблюдаваше, как сантиметър след сантиметър той излизаше от обятията на снежния капан.
- Натриев хидрокарбонат венозно...
- Какво каза? – Максим погледна към мъжа.
- Нищо не съм казвал. Не се дърпай.
- Перитонален лаваж. Подгответе оборудването.
- Хей, с кого разговаряш? –Максим вече беше освободен до кръста.
Водача спря и се ослуша. След това пусна ръката и погледна Максим в лицето.
- Довиждане, Макс! Ние пак ще се видим, надявам се да не е скоро. И още… Отбий се при майка си все пак, договорихме се, нали? – Водача се усмихна с някаква тъжна усмивка, обърна се и бавно започна да се отдалечава.
- Стой! Ти къде! Що за човек си такъв? Краката ми са още под снега! – развика се Максим.
Водача се обърна.
- Най-важното е сърцето да не е под снега! Всичко добро, късметлия си ти!
В очите заплуваха разноцветни петна, Максим отвори очи.
- Още едно одеяло, и го подгответе за инхалация. Спокойно, ще живее. Късметлия голям! Цяла нощ се е въргалял там, сам успял да се откопае почти до кръста, след това най-вероятно е припаднал. Съвсем малко не са му стигнали силите. Ходилата са напълно измръзнали, сигурно ще правим ампутация. Но той да е благодарен, че е останал жив. От спасителната служба казаха, че даже бил в съзнание, представяш ли си?! Викал някакъв водач. Ама така е. След такива приключения не водач ами какво ли не ще почнеш да викаш.
Силите отново започнаха да го напускат, пред очите му притъмня и Максим отново загуби съзнание.
©ЧеширКоПревод:
Banshee
