И тази сутрин, като много други сутрини, станах в седем, оправих си леглото, направих си гимнастиката, изкъпах се, после грим, облекло, фреш от плодове, парфюм и се отправих към Метрото.
Всяка сутрин вървя натам и си говоря с Бог. Моля се. Веднъж се моля за себе си, друг път за децата, трети път за целия свят... Понякога мечтая и се моля за сбъдване на мечтите ми, понякога просто си говоря с Бог. Този път си говорих с него.
- Знаеш, Господи, какво е около мен и в живота ми. Знаеш колко труден е моят ден и какви са ми проблемите...помогни ми по начин, който е угоден на Теб. И.... моля те! От години ти казвам, че съм щастлива сама, но сега те моля, покажи ми поне един мъж, който да привлече вниманието ми. Да се уверя, че още съм жива, че мога още да бъда жена..
И така си говорих с Него двайсет минути, докато стигна до спирката.
Слязох в подлеза и с поглед, вперен в плочките на станцията, се отправих към обичайната трета пейка, на която всяка сутрин сядам и чакам влака. Пейката беше заета и първоначално изпитах леко раздразнение, че не мога да седна, но след бегъл поглед към мястото, на което исках да седна, се втрещих.
Там седеше мъж, който също се беше замислил и също бегло хвърли поглед към мен.
Секундите минаваха, но очите ни стояха като приковани едни в други. Той и аз. Очите му бяха най-истинското нещо, което съм виждала от ученическите си години насам. Гледах го и моите се пълнеха със сълзи. Някъде отдалече, от дълбокото, мозъкът ми алармираше, че не е прилично да се гледат така хората, че ситуацията е извън контрол, ако не си отдръпна погледа, че хората ни гледат, че той може да си помисли, че съм откачалка, че....
Предполагам, че и неговият мозък е алармирал по същия начин, но аз си имах грижи с моя и не съобразявах останалото. Сълзите ми течаха и това ме притесняваше, но това, което ме накара да отдръпна поглед, беше факта, че и носът ми се разтече неудържимо. Трябваше да си намеря носните кърпички и да спра да се излагам. Като напук, и влакът дойде. Качих се и седнах на мястото до вратата, а той седна срещу мен, макар че аз се молех да седне до мен и да не вижда сополите и сълзите ми. Рових в чантата си безуспешно поне две минути, през което време изглеждах направо жалка с течащия грим и нос, паникьосана от всичките усещания и емоции, които ме заливаха.
Намерих кърпите, избърсах се, но сълзите течаха като поток. Аз бърша, те бликат и не мога да ги спра...
Приложих всички дихателни техники, които някога съм чела, опитах се да мисля за други неща, но как да мислиш за друго, като срещу теб има две очи, които гледат сякаш право в душата ти и знаеш, че НИКОГА повече няма да ги видиш???
В този миг бях готова на много, само да получа дума от него. Да се приближи, да поиска телефона ми, да каже нещо....
Но и двамата сме възпитани и нищо такова не се случи.
Поплаках си пред изумения му поглед, стигнахме моята спирка и хвърлих последен поглед към непознатия, след което слязох на перона и поех нагоре по стълбите. Влакът тръгна и усещах как очите му продължават да топлят тила ми.
От тогава минаха повече от две седмици и аз заспивам и се събуждам с тези две очи пред вътрешния ми взор.
Всяка сутрин бягам към метрото с надеждата, че той пак ще е там, но него го няма и не е сигурно, че пак ще се появи, а и да се появи, какво ще направя? Аз съм старомодна жена, която не се приближава до мъжете да им се предлага сама.
Нищо не се е случило, а животът ми е толкова тъжен, сякаш съм изгубила любовта на живота си.
Ти ли ме, Боже, криво чу или аз криво ти се помолих?
Автор: ОРЕНДА
