Денят, в който престанах да казвам на своето дете: "Хайде, по-бързо"

15

Когато живота ви е динамичен за вас всяка минута е ценна. Вие чувствате, че трябва да проверите още нещо от списъка, да изпълните още някаква задача или да бързате за поредната уговорена среща. И колкото и да се стараех да разпределя своето време и внимание, и колкото и различни задачи да се опитвах да реша – аз все едно нямах време за да успея навсякъде.

Живота ми беше такъв в продължение на две безумни години. Моите мисли и действия се контролираха от електронни напомняния, ринг тонове, и запълнено до откат разписание. И макар с всички фибри на душата моя вътрешен контролер да искаше да намери време за всичко в този пренатоварен график, това не се получаваше.

Така се случи, че преди шест години аз бях благословена със спокойно, безгрижно, радващо се на живота дете.

Когато ми се налагаше да тръгвам, тя с наслаждение търсеше блестящата си корона в моята чанта.

Когато ми се налагаше да бъда някъде преди пет минути, тя искаше да закопчея колана в колата и на нейната плюшена играчка.

Когато ми се налагаше да хапна някъде набързо, тя не преставаше да разговаря с възрастната жена, приличаща на нейната баба.

Когато имах само половин час, за да стигна до някъде, тя ме молеше да спирам количката за да погали всяко кученце покрай което преминавахме.

Моето безгрижно дете беше благословение, но аз не забелязвах това. Когато живееш побъркано-динамичен живот в теб се заражда тунелно виждане с прогноза сформирана само от задачите за деня. И всичко, на което не можеше да се сложи отметка в разписанието, беше напразно загубено време.

Всеки път, когато моето дете ме караше да се отклоня от разписанието, аз вътрешно си мислех: “Нямаме време”. Следователно, двете думи, които аз най-често казвах на моята малка любителка на живота бяха: “Хайде по-бързо”.

Аз започвах своите изречения с тях.
"Хайде по-бързо, закъсняваме!"

И завършвах изреченията с тях.
"Ще закъснеем, ако не побързаш!"

Аз започвах деня си с тях.
"Яж си по-бързо закуската! По-бързо се обличай!"

И завършвах деня си с тях.
"По-бързо си мий зъбите! По-бързо си лягай!"

И макар, че думите “по-бързо” и “не се бави” не ускоряваха кой знае колко детето, аз все пак ги казвах. Сигурно даже по-често, отколкото “Обичам те”.

Да, истината боли, но истината също така лекува... и ме приближава все по-близо до родителя, който искам да бъда.

Един съдбоносен ден всичко се промени. Ние прибирахме по-голямата дъщеря от детска градина и излизахме от колата. Това разбира се не се случваше толкова бързо, колкото на нея и се искаше, и тя каза на своята по-малка сестра: “Колко си бавна!”. И когато тя скръсти ръце на гърдите си и въздъхна с досада, аз сякаш видях себе си в нея – вътре в мен сякаш нещо се скъса.

Аз бях преследвач, подтикващ, препиращ и тормозещ малкото дете, което просто искаше да се наслаждава на живота.

Аз прозрях и ясно видях, как моя забързан живот вреди на децата.

Макар, че гласа ми трепереше, аз погледнах малката в очите и казах: “Много ми е мъчно, че те карам да бързаш. На мен ми харесва, че ти не бързаш, и аз искам повече да приличам на теб”.

И двете дъщери се учудиха на моето болезнено признание, но лицето на малката се озари от одобрение и разбиране.

“Обещавам да бъда по-търпелива”, - казах аз и прегърнах сияещата си дъщеря.

Изваждането на думата “по-бързо” от моя лексикон беше достатъчно лесно. Това, което беше наистина трудно, беше да събера търпение, за да чакам моето небързащо дете. За да помогна и на двете ни, аз започнах да и давам малко повече време за подготовка, когато ни се налагаше да ходим някъде. Но понякога, независимо от това, ние все едно закъснявахме. Тогава се зарекох, че ще закъснявам само още няколко години, докато тя не порасне.

Когато заедно се разхождахме или ходехме по магазините, аз и позволявах тя да определя темпото. И когато тя се спираше да разгледа нещо, аз пропъждах всички планове от главата си и просто я наблюдавах. Аз забелязвах такива изражения на нейното лице, каквито до сега не бях виждала. Аз изучавах петънцата на нейните ръце и това, как очите и се притваряха когато тя се усмихваше. Аз виждах, как другите хора и отделяха внимание, когато тя ги спираше, за да си поговори с тях. Аз виждах, как тя изучава интересни буболечки и красиви цветя. Тя беше съзерцател. Ето тогава аз разбрах, че тя беше подарък за моята въртяща се с бесни обороти душа.

Аз си дадох клетва да намаля темпото преди почти три години. И до сега за това, да живея с това забавено темпо, на мен ми се налага да прилагам не малки усилия. Но моята по-малка дъщеря за мен е живо напомняне за това, защо съм длъжна да продължавам да се опитвам. И тя често ми напомня за това.

Веднъж по време на ваканция двете се качихме на колелетата и се отправихме към сладкарницата, в която продаваха ледено фрапе. Любувайки се на ледената кула, ние седнахме на една от масичките. Изведнъж забелязах безпокойство на нейното лице. “Трябва да бързаме ли мамо?”

Аз без малко да се разплача. Вероятно, белезите на забързания живот никога не изчезват напълно. Аз разбрах, че имам избор. Можех да седя и да тъжа за това колко пъти в живота ми се е налагало да я подканвам… или можех да отпразнувам факта, че днес аз се старая да постъпвам по друг начин.

Реших да живея с днешния ден.

“Не бързай, мила. Само не бързай”, - казах и аз меко. Лицето и мигновено светна и раменцата и се отпуснаха.

Ние седяхме рамо до рамо и си говорихме за всичко на света. Имаше моменти, в които просто  мълчахме, усмихвахме една на друга и се любувахме на гледките и звуците, които ни заобикалят.

Аз си мислех, че моето дете иска да изяде всичко до последната капка, но когато тя стигна почти до дъното, тя протегна към мен лъжицата с кристалчета лед от сладък сок и каза: “Аз запазих последната лъжица за теб, мамо”.

Когато позволих на ледчетата доброта да утолят моята жажда, аз разбрах, че току що сключих сделката на живота си.

Аз дадох на детето си малко време… и в замяна, тя ми даде своята последна лъжица и ми напомни, че вкуса става по-сладък, и любовта идва по-лесно, когато спреш забързания бяг през живота.

И сега независимо дали ядем плодов лед, събираме цветя, закопчаваме колана в колата, разбиваме яйца, търсим черупки на морски миди, разглеждаме божи кравички или просто се разхождаме, аз не и казвам: “Нямаме време за това!”. Защото по същество, това означава: “Нямаме време, за да живеем”.

Да спреш, за да се насладиш на малките радости във всекидневния живот е единствения начин да живееш наистина.

Повярвайте ми, аз научих това от водещи световни експерти по радостта в живота.

Автор: Rachel Macy Stafford, превод: only me 

Браво! Много хубав разказ, много поучителен!

Напълно подкрепям, много точно попадение. Живота стана много забързан и независимо, че хората приемат динамиката като предизвикателство и спорт идва един ден (при някои по-рано, при други по-късно), в който те съжаляват, че не са имали време да спрат за малко и да се огледат. Да видят своите родители преди да останат без тях, да видят своите деца преди да порастнат, да видят природата около тях преди да станат немощни и т.н.

Кати....
Ако можех да сложа сто плюса на публикацията ти, щях да го направя и да искам още.
Не съм била толкова развълнувана отдавна. Тези дни си мислех, как след работа все чакам да ми започне "времето за живеене" и се помолих да имам повече от него.
Разказът, който си публикувала е отговор на моята молба.
Благодаря ти!

Благодаря ви за хубавите отзиви!
За мен е чест да получа похвала точно от вас 

Много правилно разсъждение.Дано повече млади родители го прочетат и още по-важното е да го прилагат,защото детството е много кратко в този забързан живот.

И сега независимо дали ядем плодов лед, събираме цветя, закопчаваме колана в колата, разбиваме яйца, търсим черупки на морски миди, разглеждаме божи кравички или просто се разхождаме, аз не и казвам: “Нямаме време за това!”. Защото по същество, това означава: “Нямаме време, за да живеем”.

Абсолютно вярно! Браво за разказчето Kati 

Благодаря ти Кати  вече съм сигурен, кои думи трябма да махна от речника си...