Странен въпрос… По-скоро, предизвиква недоумение, защо умни и образовани градски жители, особено постигналите кариерни висоти и материална обезпеченост, насилват децата си и без да са виновни, ги затварят в тази система за 11 години. Действително, в миналото, селския учител е бил много по-развит и осигурен, имал е много по-високо социално положение и ниво на култура, от родителите на децата. А сега?
И тогава дворяните не са давали децата си в училище, а са организирали обучението им в къщи.
Защо е необходимо училището на децата, и защо на родителите?
На работещите родители е много удобно да оставят детето във временен гардероб под минимален надзор, утешавайки се с това, че всички така правят. По странна изглежда позицията на неработещите майки с обезпечени съпрузи, които толкова напрягат децата си, че ги дават на седмично училище…
Впечатлението е, че са раждали тези деца само за да се осигурят материално, и ако има възможност да дадат децата си на интернат, без финансови загуби и заради общественото мнение, то почти всички биха го направили.
Практически, детето никога няма нужда от училище.
Не съм срещала нито едно дете, което вместо ваканцията, да иска да отиде на училище. Да, разбира се, детето иска да общува и да играе с приятелите си, но не да сиди на уроци. Т.е., ако се осигури на детето комфортно общуване извън училището, самото училище губи смисъла си за него. Училището не учи децата на нищо.
Нека да разгледаме популярните обществени митове, които карат родителите, без да се замислят, да осакатяват децата си.
Първи мит: Училището УЧИ (дава знания на детето, образование)
Съвременните градски деца отиват на училище, вече знаейки да четат, да пишат и да смятат. Никакви други знания, които се получават в училището, не са нужни в живота. Училищната програма се състои от безсистемен набор от факти за заучаване. Защо трябва да се зазубрят? На всеки въпрос, много по-добре ще отговори чичко Гугъл.
Тези деца, които изберат съответната специализация, ще изучават химията или физиката, съвсем отначало. Останалите, след завършване на училището, не си спомнят, на какво са ги учили през всичките тези скучни години.
Отчитайки, че учебната програма не се е променяла от десетилетия, в нея е много по-важен почеркът на детето, отколкото десетопръстното печатане на компютърната клавиатура. А училището не дава никакви истински полезни знания и навици за успешен живот на детето.
Дори да предположим, че точно този набор от факти за заучаване по училищния предмет, са действително необходими, това може да се направи десет пъти по-бързо. С какво успешно се занимават частните учители, научавайки детето за 100 часа на това, на което учителка не може да ги научи за 10 години и хиляди часове.
Изобщо, това е много странна система, когато хиляди часове се разтягат на няколко години. Едва в института, всеки предмет се дава на големи блокове за половин година или година. И много странна система на обучение – децата са принудени да стоят неподвижно и да слушат.
А опита на безброй абитюренски родители показва, че няколко години обучение по предмета – хиляди часове в училище плюс домашни занимания – не помагат на ученика да научи предмета в необходимия за постъпване във ВУЗ обем.
През последните две години се наема частен учител и отново се обучава детето по предмета – като правило 100 часа са достатъчни, за да се окаже в числото на най-добрите в класа.
Втори мит: УЧИЛИШЕТО Е НЕОБХОДИМО за социализацията на детето
Социализацията е процес на усвояване от индивида на образци за поведение, на психологически нагласи, социални норми и ценности, знания и навици, които им позволяват успешно да функционират в обществото (Уйкипедия).
Какво може да се смята за успех в обществото?
Кого смятаме за успешен човек? Като правило, реализираните професионалисти, които заработват добре с професията си. Уважавани хора, които вършат работата си много качествено и получават за това достойно възнаграждение. Във всяка сфера. Възможно е като предприемачи със собствен бизнес. Топ-менажери. Големи държавни чиновници. Видни обществени дейци. Популярни спортисти, артисти, писатели.
Тези хора се отличават, на първо място, с умението да постигат целите си. Със скоростта на мисленето си. С умението си да действат. С активността. Със силата на волята. С упоритостта си. И като правило, прилагат много усилия за постигането на резултата. Умеят да не зарязват започнатото наполовина.
Имат отлични комуникативни навици, за преговори, продажба, публични изказвания, ефективни социални контакти.
Навик да вземат мигновено решение и да пристъпват към действие. Стресоустойчивост. Бърза и качествена работа с информацията. Умение да се концентрират върху едно нещо, изоставяйки всичко останало. Наблюдателност. Интуиция. Чувствителност. Лидерски качества. Способност да правят избор и да носят отговорност за това. Искрено увлечение по това, което правят. И не само към своето – интерес към живота и познавателната активност често е не по-малка от предучилищната. Умеят да се откажат от ненужното.
Могат да намерят добри учители (наставници) и бързо да се обучат на важното за развитието им. Мислят системно.
Учи ли на всичко това училището? Точно обратното. През всичките училищни години е очевадно, че не става въпрос за някаква искрена заинтересованост – дори ученика да се увлече по някой предмет, не може да бъде избран и да се откаже от неинтересното. Невъзможно е, в рамките на училището да го изучи подробно. Най-често увлечението се реализира извън училището.
Никой не се интересува от постигането на резултат – звънва звънеца и си длъжен да изоставиш всичко, което не си успял да довършиш и да вървиш на следващия урок. През всичките 11 години учат детето, че резултата не е важен и е ненужен. Всяко нещо може да бъде зарязано недовършено, след като звънне звънеца.
А скоростта на мислене? Когато обучението е съобразено със средните или слабите ученици? При това обучението се води с остарели и неефективни методи? При пълна интелектуална зависимост от учителя, където е разрешено само безсмисленото повторение на предварително озвучени факти. На ученик с висока скорост на мислене просто не му е интересно в часовете. В най-добрия случай, учителя не му пречи да си чете под чина.
Силата на волята? Активността? Системата ще положи всички усилия, за да направи детето послушно. „Да бъде, както всички. Да не се изявява“ – и това е жизнена мъдрост, която е необходима на възрастния за успеха му в обществото?
На качествената работа с информацията не обучават в училище – повечето средни ученици тъпо не разбират прочетения текст, не могат да анализират и формулират основна мисъл.
Отговорност за избора? Но на учениците изобщо не им позволяват да правят избор.
Преговори и публични изказвания? Развитие на интуицията и чувствителността? Лидерски качества? Умение да се действа? Изобщо не са включени в програмата.
Умението да се откажеш от ненужното изисква да бъде заменено с противоположното, а в училището те дресират да търпиш с години ненужното и безполезното. Вместо вътрешна свобода в детето се изработва емоционална зависимост от често предвзетото мнение на обкръжаващите в лицето на учителя. И това се случва на фона на пълния контрол на ученика. Детето няма право безнаказано да изказва свое мнение.
С времето, при учителите става факт така нареченият „двоен отрицателен избор“: отначало в педагогическите ВУЗ-ове постъпват такива, които не могат да наберат бал за престижен ВУЗ, а след това педагози започват да работят най-малко инициативните от завършилите, останалите си намират по-добре платена и престижна работа. Изобщо, единственото общество, което прилича на училището във възрастния живот, е затвора. Но там на затворниците им е по-лесно, отколкото на децата – те са на различна възраст, с разни интереси и не ги заставят да се занимават с неинтересно нещо. Там разбират, защо са наказани. И ще ги освободят по-рано от задължителните 11 години, ако не са получили присъда за убийство.
Училищния клас нима е модел на възрастното общество? Лично аз, не живея в свят, където всички хора са на една възраст. Където нямат общи интереси, където са принудени да се подчиняват на мизерно платена неудачница, където независимо, колко те увлича нещо, трябва да прекратиш след 45 минути, без постигането на резултат и да бягаш в друго помещение.
Възрастните имат избор: с какво да се занимават (и винаги могат да сменят работата и началника), с кого да общуват, какво да смятат за резултат, какви интереси да имат.
В съвременният свят, възпитанието, обучението и социализацията на детето е отговорност на родителите. Давайки детето на училище, просто се уреждаме да не ни пречи. Подобряваме живота си сега за сметка на бъдещата му кариера и щастие.
Учението е Светлина, а липсата му Тъмнина!
А ученето в Тъмнина е огромна глупост и самозалъгване!
За да се научиш на нещо, е необходимо включването на Светлината вътре в човека (и да не се изключва при децата), тогава познанието му ще има реална ценност. И тази тема много скоро ще стане изключително важна!
Училищната система е най-консервативната система от всички съществуващи, а това предлагаме на децата си в един бързо променящ се свят. Не само остарели методи, но и съдържание в училищните предмети. Системата изобщо не подхожда на съвременните деца и им дава повече травми, отколкото знания. Като продукт на училищното образование получаваме неувереност, дори при добри оценки и успешно обучение, практически всички са с понижена самооценка.
Остарели критерии за преподавателите! За повечето хора, които се занимават с обучение, с възпитание, са съсредоточени върху предмета или дисциплината, а детето не е ценност за системата. Само набор от стандарти и показателите на учениците и учителите – това са критериите за разговори.
Затова, повечето кадри, които са ориентирани към стандартизация, са професионално непригодни. И като личности не са достатъчно развити, че общуването с тях да е действително полезно за децата. Въпросът може да се реши, преди всичко, с нови кадри, т.е. децата могат да се обучават само от хора, които имат свободно мислене, освободено от авторитарност, с дълбоко разбиране на човешката психология и целите му в живота, тези, които не са спрели в развитието си, а продължават саморазвитието си в жизнения процес. Умението да чувстваш…, това е може би най-необходимия критерий при общуването с децата – развитие на чувствата при самия учител и любов към това, с което се занимава.
Може би, професията учител не трябва да се избира за цял живот, това може да бъде някакъв период от живота на възрастен човек, който е решил да посвети няколко години на общуването с децата и предаването на уникалния си опит, на подхода си… Тогава няма да има професионална деградация, натрупана умора и консервирането в някакви рамки на една професия. Само такива специалисти са способни да развиват педагогическите навици и да разкажат за света така, че децата сами да поискат да продължат търсенето на знания, опит, впечатления.
Трябва просто да се дадат нови инструменти на децата, да ги научим да ги ползват, да им предложим създаването на нови такива, може би като отбор и нека за тях обучението да стане познавателно творчество през целият им живот.
Децата трябва да имат право на избор при кого, и на какво да се учат… главното е предложенията да са привлекателни за самите деца и да разбират, какво ще правят с получените знания.
Нещо трябва да се промени в съзнанието на хората, че да поискат да предоставят на децата си красиви възможности, а не затворнически, надзирателски правила в качеството им на училищно възпитание.
Светлана Ория
nashaplaneta.su/...
