Предупреждение: за разлика от разказите на Banshee този няма щастлив край и най-вероятно няма да ви повдигне настроението, но според мен има скрит важен философски смисъл, над който човек си струва да се замисли...— Все пак дойде, а?
— Ахъ.
Смъртта седна на края на леглото и погледна към затрупаното с лекарства шкафче. Стандартен комплект: нагорещена нощна лампа, светела цяла нощ, купчина разнообразни хапчета, чаша с изстинал чай и книга с разделител.
Старецът гледаше спокойно Смъртта, без страх. Той я очакваше отдавна.
— Колко ми остава?
— Две минути.
— А аз току що се изпиках в памперса.
Смъртта се засмя, оголвайки изгнилите си жълти зъби, в празните очни кухини проблесна зелено огънче.
— Обичам майтапчиите.
Отново настана тишина. Секундите се влачеха чудовищно бавно, сякаш времето беше спряло.
— Смърт, може ли да ти задам един въпрос?
— Давай.
— Какъв е смисъла на живота?
Смъртта се учуди. Обикновено питат: «Какво следва?». Никой вече не го интересува живота, който тя отнема.
— Ти да не си философ?
— Не. Аз цял живот бях учител. И винаги съм си задавал този въпрос. Какъв е смисълът на моя живот? Роди ми се син. Мислех си, ето го, моят смисъл на живота! Смисъла на живота е в продължението на живота! Но ти ми го отне, когато той беше на осемнадесет.
Старецът говореше спокойно, спомените за отдавна починалия син вече не му разкъсваха душата, болката беше отминала.
— Аз се справих с това. Беше тежко, но аз се справих. Реших, че смисъла на живота е в любовта. Люба. Моята любов. Не можа да живее повече с мен след смъртта на сина, и моята любов повече не й беше нужна. Ние можехме отново да имаме деца, но не. Отиде при друг.
Смъртта отегчено слушаше. Обичайните истории, колко пъти вече ги беше слушала.
— И тогава аз реших, че смисъла на живота е в моето призвание. Аз учех деца. Аз напълно се отдадох на работата. Влагах в техните умове всичко, което аз знаех, отдавах им се изцяло, без остатък. Безсънни нощи заради това, за да им предам повече, отколкото може да им даде училището. Колко лица озарих с въодушевление, колко ясни очи светеха, слушайки моите лекции с часове. И какво стана?
— Какво? – сякаш неволно попита Смъртта.
— Ами, нищо! В най-добрия случай сиви чиновници, и приказливи търговци, мениджъри. Тези, в които аз виждах бъдещи велики хора станаха съвсем безполезни. Веднъж дойде при мен Андрей Иванов. А беше един от любимците ми. Дойде пиян като свиня в Деня на Учителя. И ми казва: «Напразно се мъчите, г-н Петров. Напразно». В този момент сърцето ми сякаш спря да бие. Излиза, че повече от половината си живот аз съм загубил напразно. Не оставих след себе си нищо. Нищо!
Стрелката на часовника бавно пълзеше по циферблата. Измина минута и половина. Смъртта се надигна от леглото.
— Та в какво е смисълът на живота? Кажи ми, може и да не съм си пропилял живота напразно и да лежа сега тук напикан?
— Помниш ли когато беше в седми клас имаше едно момиче – Ана Смилева?
Старецът си сбръчка челото, опитвайки се да си спомни.
— Една рижава такава?
— Да. В интерес на истината отдавна умря.
— Помня.
— Помниш ли как веднъж я спъна и тя със всичка сила политна и се приземи по лице в купчина кучешки лайна?
На стареца не му харесваха тези спомени.
— Бях глупаво дете. Всички деца са жестоки.
— Не е важно. След това даже почнаха да я наричат «Ана-лайняна» и на нея й се наложи да се премести в друго училище.
— И?
— Край. Това беше смисъла на твоя живот. Ти изпълни своето предназначение.
Стареца изохка и се затресе.
— Как така? – сухо попита той.
— Тя роди велик човек, политик, който ще остане в историята завинаги. Ти беше само малка част от целия пъзел. Както и повечето хора. Просто частички от пъзел. Нищо повече.
— Не. Не вярвам… Как така…
Смъртта не изслуша стареца и замахна с косата над него. Сивата субстанция на душата напусна старото тяло, издигна се към тавана на стаята и се разсипа като невидима пепел.
— Ето така. – каза Смъртта и с коса на рамо излезе от стаята. В стаята замириса на урина.
От интернет
