Простете ми, мамо и татко...

12

Живея с чувство за вина пред моите родители. Аз съм им единствена дъщеря и те ми дадоха всичко и морално, и материално. А аз бях прекалено заета, за да им обръщам внимание. Чак сега разбирам това, но вече нищо не мога да променя. Родителите ми, особено мама, която работеше в нашето градче като учителка, много искаха след като завърша педагогика да се върна и да работя в родния си град. Те не искаха да остават сами.
Аз оправдах техните надежди само наполовина. След като завърших университета, аз се омъжих и останах да живея в столицата. Ходих им на гости, но с годините това се случваше все по-рядко. Накрая идвах само през зимата, през лятото нямаше време или сме на вилата, или на почивка, след това на работа. Сега разбирам, колко са ме чакали, скучаели, колко им е било самотно. Аз знаех, че прекарвам малко време с родителите си и затова се стараех да компенсирам това с пари, за да не се нуждаят от нищо. Купих на мама за рождения й ден красиво плюшено одеяло. После татко ми разказваше, че мама е била много доволна от моя подарък и как е обичала да се завива с него докато седи в креслото и гледа телевизия. Сега се измъчвам осъзнавайки своята вина.
Първо умря мама от инфаркт. Преди това тя ми звънеше и ме молеше да дойда, казваше, че много й е домъчняло за мен. Но аз все отлагах и не успях. На погребението чух, как съседката разказваше на някого за мен: «Отгледаха егоистка. Как я чакаше само». И чак тогава осъзнах, че те са прави. Татко много отпадна след смъртта на мама, постоянно ходеше при нея на гробището, разговаряше с нея. Аз му предложих да се премести при мен, но той отказа. След две години почина и татко. Сега си мисля, че ако го бях убедила да дойде при нас, той щеше да живее по-дълго, но сигурно не съм била достатъчно убедителна. Последно време се събуждам от това, че сънувам родния си дом, който вече го няма, мама е на кухнята и пече нещо както винаги, а татко й чете вестник на глас. Не мога да заспя до сутринта, а след това отивам в църквата и се моля на Господ и на родителите ми за прошка. Страхувам се, че моите деца ще се отнесат по същия начин към мен. Но аз точно това заслужавам.

Първо родителите се грижат за своите деца, след това децата се грижат за престарелите си родители. Децата трябва да научават това още от малки, именно това ни отличава от всички останали видове на земята!

Рано или късно, но се случва на всеки, и след това ние заставаме на ред на опашката на живота. Според мен няма нормален човек, който може спокойно да преживее раздялата с родителите си.

Джинджър, все едно съм го написала аз.
Но това, което ме мъчи повече от вината ми пред родителите ми, е вината ми пред моите деца. На тях също не обърнах достатъчно внимание, защото трябваше да изкарвам пари, за да ги храня и обличам.
Тогава ми светна, че всъщност, системата е нарочно създадена така - никой да няма време за никого и да ни може да повдигне глава и да помисли, да се осъзнае. Никой да няма време за живеене, а само да работи - да бъде роб.
Затова спрях да се виня.
Чувството за вина е взело повече жертви от всички войни, взети заедно.
Децата ни няма да ни обръщат внимание и не защото няма да искат, а защото ще гонят хляба си по същия начин, по който ние го гоним и нямаме време да си починем дори, камо ли сили за останалите край нас.
Родителите ни ще ни простят, но децата ни ще ни винят, че не сме направили нищо, за да променим този свят, който ги обрича на робство доживот.
В това е проблемът.

Много силен разказ. Но съм съгласна с Яна, че отговорността пред децата ни е много по-голяма...