Автор ПРИКАЗКА ЗА КАНАРЧЕТА

5
28873-0
Живели някога едни канарчета. Техният дом бил една голяма и масивна клетка и в нея те се раждали и умирали поколения и векове наред. И като гледали от клетката как другите птици навън най-волно си хвъркат, у тях много пъти избуявала една стара-нова мечта – да бъдат и те като тях. Свободни. И да се реят, да се реят в пространството. Обзети от тази голяма и растяща мечта, те се отдавали на песни за свободата – за волните полети, които щели да извършат.
Имало и дни, когато поривът за свобода бил толкова силен, че канарчетата отчаяно се блъскали върху клетката, опитвайки се да я строшат със собствените си криле. Но това не се получавало и те падали в несвяст, изнемощели и наранени. И същото се повтаряло много пъти вече. Но ето, че един ден се появили хора, наречени освободители. С дружни усилия освободителите се захванали да трошат клетката и … не щеш ли, чудото взело та станало: клетката най-после била строшена! И тогава един от тях тържествено казал: мили канарчета, от днес нататък вие сте вече свободни! Хайде излитайте, хвъркайте си на воля!
Хвръкнало на воля първото канарче, летяло то двайсетина метра и … туп… паднало то на земята. Крилете му отдавна били отвикнали да летят, трябвало му време и много опити и усилия за да заякнат, за да се научи то да лети. Почти така, както някога са летели неговите волни предци. Но не щеш ли, точно в този момент, отнякъде изскочила котка, хвърлила се тя връз канарчето и докато то се усети, набързо го излапала. Другите канарчета като видели това, потреперали от страх и ужас. Бързо влизайте в клетката, в нея ще бъдете защитени! – чул се глас на друг освободител и канарчетата повече не чакали покана. Те набързо и дружно се напъхали в предложената им нова клетка, която нарекли свободна. Сигурно защото била създадена и предложена от самите освободители.
След случилото се, котката много дни и нощи обикаляла и се облизвала около новата клетка. Тя много искала да докопа канарчетата, но накрая разбрала, че нищо не може да им стори, те били на сигурно място – защитени от яките решетки на клетката. А след първоначалната уплаха, скоро станало така, че канарчетата започнали да не я забелязват дори. После техният живот отново станал сив, монотонен и скучен. Докато дошло време, когато волният летеж на другите птици навън, накарал канарчетата отново да мечтаят за свобода и за полети. Отначало много им помагала скоропоговорката, която научили от един папагал: че тяхната клетка е свободна, защото е създадена от освободители. Но ето, че и тази скоропоговорка започнала да не върши работа. И техният порив към широките външни простори отново станал неудържим.
Тогава се появили нови освободители. Без да се бавят, те разбили клетката на старите освободители и един от тях казал: канарчета мили, вие сте вече на свобода, този път – истинска! Радвайте се! И започнали да се радват канарчетата, но скоро открили, че няма какво да ядат и че никой не им носи вече храна. Тогава се сетили, че от този ден нататък сами ще трябва да търсят и да си набавят храна и вода, а и всичко останало. Както това правят всички свободни, летящи птици. Трябвало и много бързо да се научат да летят, иначе котката ще ги изяде. А и колко ли още летящи и пълзящи твари има, които ще ги дебнат да ги изядат?! Тъй, че най-скоростно трябвало да станат и ловки, умни и най-съобразителни. Затова те с големи усилия дохвърчали до най-близкото дърво и там, на неговите клони, посрещнали първата си свободна нощ. Сутринта се събудили вкочанени от студ.
Няколко дни канарчетата прелитали от дърво на дърво от двор на двор, гледали врабчетата как си намират храна и се опитвали да правят като тях. Те скоро, обаче открили, че това никак не е лесно. Открили още, че да си свободен никак не е лесно. И бързо изпосталявали и измършавявали, а духът им стремително започнал да пада. През нощта пък ставало много студено и страшно и в кратките си сънища те все по-често започнали да виждат клетката, където има храна и вода. И където е топло и уютно и не ги е страх от нищо. Затова, когато през деня съзрели на един прозорец празна клетка с отворена вратичка, те по най-бързия начин и без много да мислят се напъхали в нея. А клетката била на едно момче, което от известно време наблюдавало от прозореца канарчетата. И като разбрало момчето, че те са в беда, решило да им помогне. Така и станало.
Момчето живеело при баба си и дядо си, а родителите му работели в чужбина – на един от далечните острови, наречени Канарски. И когато учебната година приключила и дошла лятната ваканция, момчето се запътило на дълъг път – при тях. Като не забравило да вземе със себе си и клетката с канарчетата, които възнамерявало да пусне там на свобода. Речено, сторено… В един хубав слънчев ден, в китна палмова горичка в прародината на канарчетата – Канарските острови – момчето отворило вратичката на клетката, която носело със себе си. Канарчетата се поколебали за миг, но после едно по едно излетели навън. За пореден път. Техните сърчица, обаче, останали свити, защото няколкото злополучни опита досега не им давали големи надежди. Този път, обаче, се случило друго: навред от горичката се чували познати птичи песни и мелодии – за възхвала на слънцето и на свободата. Отвред пеели канари. И тогава в душите на нашите канарчета изведнъж станало толкова светло, топло и уютно, както никога досега.
Минала година и ето че отново дошло лято. А заедно с това – и нова лятна ваканция. И момчето пак се отправило на дълъг път – към Канарските острови. Родителите му отново го посрещнали с радост, а един ден всички заедно тръгнали да търсят канарчетата в гората. Още докато се грижело за тях в клетката, момчето се научило да имитира някои техни звуци и мелодии и то доста добре. Тъй, че сега много се надявало на това си умение. И така тримата скоро се озовали на същата горска полянка, където преди година били пуснати на свобода нашите канарчета.
Застанало момчето по средата на полянката и започнало да имитира песните на крилатите певци. Родителите му инстинктивно се отдръпнали назад. Минала минута, две, три – нищо. Ни вест, ни кост от канарчетата. И аха, аха да се изпише едно голямо разочарование върху момчешкото лице, когато непрекъснато засилващ се звук приковал вниманието на всички. Канари. Рояк от стотици канари вече кръжал над главите им, изпълнявайки най-тържествения и вълшебен химн, който били слушали някога. Химн за прослава на живота! Момчето интуитивно протегнало ръка, както правело някога, когато пускало канарчетата да летят в стаята. И не щеш ли, хоп на дланта му кацнало птиче. Канарче. А на неговото малко краче, момчето веднага съзряло едно малко и много познато пръстенче. Нима? Да – това е неговото канарче. И хоп – още едно канарче, и още едно, и още едно… Така се изредили да кацат на ръката му всички канарчета от някогашната клетка, които сега принадлежали на гората. И на новите си безброй приятели.
След преживяното голямо вълнение и въодушевление, примесени с едва доловима тъга, тръгнали тримата – бащата, майката и синът – да се връщат обратно в техния дом на тази далечна, чужда земя.
- Ние сме точно като тези канарчета! – казал по някое време бащата. Никой не му отговорил, всички се били умислили. На другия ден на вечеря, обаче, когато и тримата отново били заедно, синът рекъл:
- Днес взех важно решение. След като завърша училище, няма да дойда при вас!
- Как така, нали друго си говорехме?
- Говорехме, но вчера разбрах нещо важно. Че човек е създаден да е щастлив там, където се пеят родните песни, където се говори родния език, където текат родните реки. Там той е пригоден да оцелява на свобода и да бъде свободен. Иначе попада в някаква клетка и става заробен. Дори и да е на такова райско място като това тук. А като е заробен, той става нещастен. Дори и да печели много пари. Това научих напоследък от канарчетата. А вие?
Николай Радев
Източник:http://tayni.net/?p=4419
Ако си се срещнал със себе си и не си се ужасил, значи още не си се срещнал със себе си.

Камъка си тежи на мястото. По-хубаво място от родното няма и т.н. Но защо автора намесва и политиката не е много ясно...

Камъка си тежи на мястото. По-хубаво място от родното няма и т.н. Но защо автора намесва и политиката не е много ясно...
Може би защото иска аналогията с нашата страна да е ясна и за слепите?  :P
Ако си се срещнал със себе си и не си се ужасил, значи още не си се срещнал със себе си.