Аз много я обичам, разбирате ли? Днес е точно година след нашата сватба, годишнина значи. Купих и букет цветя, тя обича незабравки. Заради тяхното име, аз никога не ги забравям и не ги бъркам с други. Бързам след работа, настроението е приповдигнато, ние живеем в друг квартал, в малък, но уютен апартамент. Помолих да ме пуснат по-рано, началника ме разбра, пусна ме, годишнина все пак. Трябва да успея. Трябва да успея по-рано. Тя, моята Танюша, най-вероятно е приготвила нещо вкусно. Аз работя много, но тази вечер ще бъде само наша, нашата с теб – слънце мое. Аз обещавам.
Тичам до спирката. Отдясно забелязвам групичка яки момчета, в черни кожени якета, около шест човека, не по-малко, обкръжили са някого, викат, псуват, явно нещо не са успели да поделят, чувам заплахи - малоумници. Аз не виждам към кого са отправени заплахите, пък и нямам време за това. Днес е толкова важен ден! Минавам покрай тях и изведнъж спирам като вкаменен. Чувам някакви съвсем детски гласове на фона на псувните.
- Върни ми го, мама ми го подари, не бутай.. дай ми го, моля те!
- Млъкни говедо малко или искаш да ти размажа физиономията? Какво имаш още в себе си?
Обръщам се и гледам. Двама ученика по на 14 години приблизително, а над тях, като лешояди, с презрение и чувство на безнаказаност са се надвесили идиоти с глава по-големи от тях, по на 17-18 години, и всеки един с бутилка бира в ръка. Оригват се. Биячите са точно 6 човека, а малките - двама. Виждам как ситуацията почва да се накалява, виждам как единия от малките се опитва да си върне телефона или нещо подобно, но единия от биячите го изблъсква така, че малкия пада на земята. Останалите през това време се заливат от смях. Малкия беше ударен в носа или в устната. Тече кръв. Ученика прикрива лицето си с ръце, май плаче. Втория през това време се вкопчва в ръцете на главатаря. Събарят и него, започват да го бият с крака направо по лицето. Наоколо няма много други хора, но и малкото от тях минават и заминават без да обръщат внимание на случващото се. Аз също нямам време, в ръцете ми има букет незабравки, благодарение на тях аз не забравям. Аз трябва да бързам, да бързам, да бързам...
- К’во гледаш бе идиот? И ти ли искаш да ти размажа физиономията?
Това беше обръщение към мен, и аз почти тръгнах напред, но спрях. Биячите още по-настървено започнаха да бият двете деца, те ги удряха с крака, по корема, в бъбреците. По този начин те се опитваха да привлекат моето внимание, искаха да ме предизвикат, да ми покажат че аз не мога да ги спра. Би изглеждало странно и нелепо да се опитвам да усмиря пияни тийнейджъри с букет цветя в ръце. Към спирката се приближаваше моя автобус. Нямаше време, съвсем нямаше време. Трябваше да тръгвам. Двете малки беззащитни момчета гледаха към мен, никога няма да забравя тези погледи. Най-вероятно заради мен ще ги бият още повече. Обърнах се и се забързах към автобуса.
През целия път си мислех за случката, независимо от противоречивата си постъпка, аз имах странно чувство, даже плашещо усещане, че всичко съм направил както трябва.
- Е как се прибра? – попита Таня и ме целуна.
Аз измъкнах букета из зад гърба си и го подадох.
- Честита годишнина любима моя!
Тя сложи цветята във ваза. Незабравки за да не се забравят – на най-видното място. Другия подарък – малък златен пръстен, аз скрих за после. Когато запалим свещите, тогава. Тя искрено се зарадва на любимите си цветя. Аз не бързах с основния подарък. В малкия ни апартамент миришеше на всякакви вкусотии.
- Ти се върна по-рано, още нищо не е готово!
Тя се усмихваше, а аз я гледах в очите, за миг ми се стори че тя гледа през мен, сякаш не може да се фокусира на моя поглед. В същия момент изпитах странен хлад и се почувствах празен, сякаш някой беше изпомпал от мен всички вътрешности, оставяйки само външната обвивка. Към този момент почти бях забравил случката на спирката, но изведнъж без никаква причина спомена изплува. Непреодолима сила ме накара да си спомня всичко, отново и отново преживявайки момента на моето тръгване от там, сякаш нямах друг спомен освен тази спирка и очите на беззащитните хлапета. Аз бях техния шанс.
- За какво мислиш? – попита тя.
Таня видя как аз се вглъбих, и ме върна обратно. Реших, че съм длъжен да и разкажа. Не, аз бях сигурен, че трябва да и разкажа. Направо тук и сега.
- Всъщност по пътя се случи нещо, незнам как ще го приемеш – започнах аз, разказвайки и всички подробности, за очите на малките, за букета, за моето отстъпление.
До самия край тя слуша много внимателно, сякаш чакайки, че в тази история изведнъж ще се появи супермен и ще спаси всички, това очакване си личеше по нейния поглед, очакване където този супермен трябваше да бъда аз.
Аз завърших своя разказ. Лицето и се изкриви. Очите и ме гледаха злобно. Отново почувствах странния хлад и усещането сякаш съм празен отвътре. Тя изгаряше стената зад мен с поглед, сякаш стараейки се да не гледа в очите ми, при това погледа и беше насочен в центъра на зениците ми.
- Как можа така да постъпиш! – тя избухна, за пръв път я виждах такава – не разбираш ли, това са деца! Тези гадове трябваше да получат това, което заслужават – да бъдат бити, ритани и разкъсани! Наистина ли си такова лайно? Наистина ли си такова лайно? Ти си страхливец, как съм могла до сега да не забележа това, ти просто си един страхливец! Трябваше поне нещо да направиш, не искам цветя, да ги беше хвърлил, нямат значение тъпите цветя, ти можеше да се застъпиш?! И това че си щял да закъснееш няма значение! И тъпия автобус няма значение! А ако това беше нашето дете? Може да са ги избили до смърт, може да са ги направили инвалиди! Може даже да са ги убили?! Трябваше да крещиш с цяло гърло, трябваше да викаш за помощ, все някой щеше да помогне! Ти си идиот, как можа... как аз можах...
От очите и се появиха сълзи, аз незнаех как да реагирам. Тя закри лицето си със шепи и започна да плаче. Аз не можех да помръдна, усещайки само празнота и чувство, че независимо от всичките и викове аз все пак постъпих правилно. Бях сигурен в това, но не можех да го обясня нито на себе си, нито на нея. Аз просто знаех, както се знае че след зимата идва пролет, а след това лято.
- Махай се страхливец. Червей, парцал! Изчезвай!
Изпитвах странно спокойствие. Спокойствие и безгрижност. Даже позвъняването на вратата не ми повлия. Тя избърсвайки сълзите си скочи и побягна към входната врата, сякаш по-далеч от мен. А аз усещайки, че там ме очакват бавно тръгнах след нея.
- Кой е там?
Зад вратата се чуха някакви гласове, и Таня уплашено побърза да отвори. Аз стоях до нея, малко по-назад. Първо влезе моята майка, след нея някакъв непознат човек. Майка влезе и изведнъж започна да плаче, започна да прегръща Таня.
- Убиха Сашо, Сашо.. Сашо убиха, - през сълзи говореше тя, даже не поглеждайки към мен.
- Почакайте мамо, какво говорите, ето го, ето го тук до мен! – Таня без да гледа махна с ръка към мен. Мама погледна, и изведнъж аз пак почувствах този поглед през мен. Таня се обърна и погледа и беше същия.
- Май е отишъл на кухнята, - Таня се смути малко, тъй като през цялото време ме усещаше зад себе си, тя отиде до кухнята, след това провери всички стаи, тоалетната, банята. Но не ме намери.
А аз през цялото това време стоях със всички в коридора, но сега вече усещайки, че наблюдавам всичко което става, включително и себе си сякаш отстрани. Аз не разбирах какво става, но не можех да обеля и дума. Опитах се да викам, да махам с ръце, но никой не ме виждаше и чуваше.
- Какво правиш Танюша? Неразбираш ли, него го повече го няма, убиха го –мама отново заплака.
- Та той ми подари цветя! Незабравки, за да не го забравям! Ето ги стоят във вазата, на най-видното място! – Таня се обърна към вазата. Тя беше празна. Водата беше налята, но цветя нямаше. От безпомощност тя заплака.
- Госпожо, трябва да ви съобщим, че вашия съпруг е убит, - заговори човека, който дойде с майка, - аз съм старши следовател Ермаков, трябва да дадете показания. Тялото е опознато. Почина преди идването на бърза помощ. Дванадесет прободни рани. Свидетели твърдят, че се е опитал да защити някакви деца от други по-големи от тях. Били са шест срещу един. Преди това той успя да извика помощ… но ние не успяхме навреме.
Изведнъж всичко ми се изясни. Аз знаех това още в самото начало, но повярвах едва сега. Погледнах в очите на Таня, а след това на мама. Даже за секунда ми се стори, че и те ме погледнаха, но това вече не е беше важно. Погледнах към незабравките, те стояха във вазата на най-видното място. Тя няма да забрави. Аз тръгнах и последната ми мисъл беше «аз постъпих както трябва».
© nayuh
превод: Banshee
